Това писмо е изпратено от американката Филис Шлосберг до нейния добър приятел от Русия – известния журналист Владимир Познер.

„Моя приятелка, която познавам от десетилетия, ми е написала писмо за нейната старост. Замислих се – аз стар ли съм? Тялото ми понякога казва да, но сърцето не се съгласява! И аз не бих искал да се върна в младежките си години“.

Ето и писмото:

„Тези дни едно младо същество ме попита какво е да си стара. Доста се обърках, защото не се считам за стара. Като видя реакцията ми съществото страшно се смути, но аз го успокоих, че въпросът е интересен, че ще го обмисля и ще му съобщя изводите си.

Старостта, осъзнах аз, е дар. Днес, вероятно за първи път в живота си аз съм този човек, който винаги съм искала да бъда. Не, не става дума за тялото ми, разбира се. Понякога се отчайвам от това тяло – бръчки, торбички под очите, петна по кожата, увиснал задник.

Често старицата, която виждам в огледалото ме шокира, но не преживявам дълго.

Никога не бих се съгласила да сменя моите удивителни приятели, забележителния ми живот и семейството си, което обожавам, за по-малко количество бръчки и плосък корем.

Колкото повече остарявах, толкова по-добра ставах към себе си. И по-малко критична.

Станах приятел със себе си.

Не се коря за това, че съм хапнала някоя бисквитка, че не съм си оправила леглото, че съм си купила циментов гущер, от който абсолютно нямам нужда, но той придава авангарден оттенък на градината ми.

Имам право да преяждам, да не прибирам след себе си, да съм екстравагантна. Свидетел съм на това как много, твърде много от най-скъпите ми приятели напуснаха този свят, без да са изпитали великата свобода, която дава старостта.

На кого му пука, че чета до четири сутринта и после спя до обяд на другия ден?

Танцувам сама със себе си, слушам невероятна музика, и ако ми се доплаква за отминалата ми любов, какво пък, ще си порева. Ще се разходя по плажа по бански, който едва удържа едрите ми телеса. Ако ми се прииска ще се хвърля в океанската вълна, въпреки пълните с жалостивост погледи на младите същества по монокини наоколо.

Те също ще остареят.

Понякога забравям, това е факт.

Впрочем, не всичко в живота е достойно за запомняне, а за важното си спомням.

Разбира се, че за толкова години сърцето ми е било разбито не веднъж.

Как може да не се разбие сърцето, ако ти си загубила любимия си, ако детето ти страда или когато кола блъсне любимото ти куче? Но разбитите сърца са източникът на нашата сила, нашето разбиране и нашето състрадание.

Сърцето, което не е било разбито нито един път и е стерилно и чисто, никога няма да познае радостта от несъвършенството.

Съдбата ме благослови да доживея до бели коси, до времето, когато младежкият ми смях до завинаги се отпечата с дълбоки бразди върху лицето ми. Но колко хора никога не са се заливали от смях и са починали преди косите им да се обсипят със скреж?

Мога да казвам „не“ абсолютно искрено. Мога да казвам „да“ абсолютно искрено.

Колкото повече остаряваш, толкова по-искрен ставаш. Все по-малко те интересува какво мислят околните за теб. Вече не се съмнявам в себе си. Даже си завоювах правото да греша.

И така, в отговор на твоя въпрос, мога да кажа: харесва ми да съм стара. Старостта ме освободи.

Харесвам човека, в който се превърнах. Няма да живея вечно, но докато съм тук, няма да губя време да страдам за нещо, което е можело да се случи, но не се е случило, нито пък ще се притеснявам за това, което може да се случи.

И ще ям сладко за десерт всеки Божи ден“.

Източник: Fit4brain.com / превод: Spisanie8.bg