.

Любовта започва с едно „Да“!

Любовта в същината си е преклонение, възхищение, уважение и обожание. Когато се възхищаваме истински на някого, когато сърцето ни го приема напълно, нашият вътрешен отговор е прост и силен – казваме „Да“. Това не е просто дума, а дълбоко утвърждение, израз на приемане и съгласие. Сякаш чрез това „Да“ ние благославяме човека пред нас.

Затова не е случайно, че в брачната церемония мъжът и жената си казват именно „Да“. Те го произнасят ясно, гласно, пред всички – и пред себе си. Първият път го казват, когато решат да вървят заедно през живота. А вторият – когато изберат да свържат не само сърцата си, но и гените си, и да създадат нов живот.

Новото човешко същество се появява като плод на това дълбоко, свещено „Да“. Това не е просто дума – това е акт на взаимно утвърждение, на споделено доверие и обич. Благодарение на този акт, на тази невидима и силна връзка между двама души, ние се раждаме. Ние сме резултат от любов, от възхищение и от взаимно приемане между нашите родители.

Но животът е сложен, а чувствата – изменчиви. И често, с времето, онова първоначално „Да“ започва да избледнява. Възхищението се превръща в раздразнение, обожанието – в осъждане, уважението – в разочарование. Все по-често „Да“ се заменя с „Не“ – в думите, в жестовете, в погледите. А понякога – и в решенията.

Когато един от двамата, или и двамата, вече не намират причина да останат в онова първоначално „Да“, идва раздялата. Физическа или емоционална – но раздяла.

И тук идва въпросът: Какво се случва с детето, когато неговите родители престанат да се утвърждават взаимно, когато онова свещено „Да“ между тях се превърне в студено „Не“?

Всяко дете е съчетание от двама души – от майка и баща. То не е просто плод на тяхната любов, то е тяхната любов, въплътена в тяло и душа. За да бъде едно дете цялостно, то има нужда и от двете си половини – от двете начала, които са го създали. Ако едната част отрича другата, в самото дете започва вътрешно разцепление.

Когато майката говори лошо за бащата, тя неволно отрича онази част от детето, която произлиза от него. И обратно – когато бащата отхвърля майката, той също отхвърля половината от душата на своето дете. Така вътре в малкото същество започва борба между двете му начала. Едната част се обръща срещу другата. А това ражда вътрешен конфликт, болка и объркване, които често остават скрити, но дълбоко травмиращи.

С годините това вътрешно напрежение расте. Личността се раздвоява, губи усещането за вътрешна хармония, за спокойствие и приемане на себе си. И не разбира защо. Но причината е там – в изгубеното „Да“, в тишината, която е заела мястото на взаимното утвърждение.

Дори когато родителите не се разделят официално, но престанат да се обичат и уважават, детето усеща всичко. Никакви думи не могат да прикрият липсата на истинско „Да“. Защото това „Да“ не се играе, не се имитира. То се чувства, излъчва, преживява. И когато го няма, детето живее с усещането, че семейството вече не съществува – дори външно всичко да изглежда същото.

Ако искаме да дадем на децата си стабилност и здраво усещане за собствената им стойност, ние трябва да пазим това „Да“. Или, ако пътищата ни с другия родител вече не могат да бъдат съвместни, трябва поне да запазим уважението, човешкото достойнство и признанието за онзи, с когото сме създали живот.

Защото всяко дете заслужава да бъде утвърдено и обичано – в цялата си цялост, без вътрешни разломи. И защото началото на всеки от нас е едно просто, свято, пълно с живот и светлина „Да“. И ако някъде по пътя го изгубим, може би е време отново да си го кажем – на себе си, на другия, на детето, на живота.

Автор: Катерина Петрова

Последвайте ни в нашия YOUTUBE канал: