.

Прост и понятен изглежда светът, когато си с лице към посоката на движението и когато тая посока съвпада с вътрешния ти тласък.

Завоят не е опасен, защото го виждаш.

Пропастта не е толкова страшна, защото не те дебне откъм гърба.

Насрещният вятър не е така противен, защото не те шиба изотзад, не разбърква косите и самочувствието ти.

Сега поне виждаш и знаеш своя път.

Колкото и да е стръмен, колкото и да е грапав, той е пред тебе и ти го поемаш.

Времето оправя своя ход според твоя ритъм, когато си с лице към посоката на движението.

Вече не те бие денят, не те бие часът, не те бие мигът, впуснати срещу тебе.

Времето лети успоредно с твоя устрем и те подканя да бързаш, да бързаш, да не изоставаш.

И ти го гониш, и се задъхваш, и самият ти ставаш времето.

Когато се слееш с него, то престава да те гнети, както лудият бяг на собствената ти кръв не буди в тебе чувство на загуба.

Може да не стигнеш надалече, може да паднеш, може да те сломят сред път, но самото твое тръгване в истинската твоя посока е вече стигане до нещо.

Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой.

Да останеш верен на вътрешната си посока – най-трудното на тоя свят.

Гръм да се сгромоляса над главата ти! Няма къде да избягаш от своя път и от себе си.

Роден си човек, за да вървиш с лице напред.

Хоризонтът, преобърнат от собственото ти объркване, иде на мястото си и очертава вечната си линия: той се отваря пред тебе, макар и заоблачен.

Не можеш да избягаш от облаците, те са навред, над тебе и вътре в тебе.

Трябва да пробиеш облаците с главата си!

Да привлечеш гърма върху себе си. Няма друг път.

Над облаците има светлина.

Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците.

Трябва да вървиш, колкото и да е тежко, каквото и да те чака.

Каквото и да те чака.