.
Има актьори, които играят, има и актьори, които въплъщават. Захари Бахаров е от вторите – всяка клетка от тялото му е изтъкана от талант. Той не носи ролите си като костюм, който сваляш вечер, а като кожа, в която дишаш.
Роден в София, завършил НАТФИЗ, той бързо превръща сцената на Народния театър в свой естествен дом. Първите му години в трупата носят шум от аплодисменти и тежестта на класическите текстове. „Крал Лир“ му дава шанс да се докосне до онази сурова, почти библейска сила на шекспировите образи. След това, в „Дон Жуан“, виждаме друга негова страна – страстта и иронията на човек, който умее да съблазнява не само с поглед, но и с пауза между думите.
На големия екран дебютира с гръм – „Дзифт“, черно-бяла притча за любов, предателство и оцеляване. Неговият герой е един от тези образи, които се помнят не заради поуката от разказаната история, а заради усещането, че си живял заедно с него. Захари сякаш вдишва сценария и издишва безнадеждност, оставяйки зрителя с онова усещане, че гледа не кино, а документ за човешка загуба и инат.
Всички станахме свидетели на телевизионния му пробив с „Под прикритие“ (2011–2016) – в ролята на Иво Андонов той изгради не просто образ, а цяла митология на българския телевизионен злодей – хладен, умен, безмилостен, и въпреки това човешки. Иво Андонов не се крие в сенките, той е сянката. Хладнокръвен, пресметлив, но и странно уязвим в редки моменти, които го правят толкова симпатичен.
Семейната драма „Денят на бащата“ (2019) го показва в напълно различна светлина – тук напрежението не идва от престрелки, а от тишината между близките хора. Захари разкрива уязвимост и крехкост, които рядко виждаме в предишните му образи – и именно това прави ролята му толкова силна. Героят му не стреля и не крещи – той мълчи, преглъща, опитва се да задържи света си цял. И точно тази крехкост направи ролята една от най-болезнено истинските в кариерата му.
В театралната постановка „Това не го казвай“, в която си партнира с Теодора Духовникова, Захари сменя тежките мантии на трагедията с лекотата на словесната игра. Там той е бърз, остроумен, с онзи чар, който кара публиката да се смее, но и да се замисля – защото зад качествения хумор винаги се крие истината. Бързият му ум и топлият му хумор превръщат сцената в поле, където смехът е оръжие, а истината – най-опасният куршум.
В моноспектакъла „Чамкория“ Захари сам изнася цяла епоха на гърба си. Всяка дума там е като камъче по калдъръмената улица на миналото, по която върви героят му. Това е неговата актьорска планина – монолог, който носи цял век история. Сам на сцената, той води публиката през шумни улици, тихи нощи, радости и скърби. Всяка дума пада тежко, сякаш идва от човек, който е изживял всичко това.
Междувременно, краткото му появяване в „Game of Thrones“ като Лобода беше напомняне, че дори в свят, където всичко е изключително грандиозно, той пак може да остави отпечатък.
Не можем да изброим всичките му превъплъщения, а и не е нужно. Едно е сигурно – Захари Бахаров е велик актьор. Извън сцената също носи присъствие – онова тихо, но тежко присъствие на човек, който не говори излишно, но когато го направи, думите остават.
Във времена, когато бързината често убива дълбочината, Бахаров е напомняне, че най-големите роли се играят в сърцата на зрителите.

Любовта не може да се изиграе. Мисля, че и омразата не може да се изиграе. Играят се действията. Това, което правиш, воден от чувството на любов и омраза.
Със сигурност има случаи когато е по-добре да замълчиш. Понеже воден от емоцията казваш неща, които после не могат да се върнат. Просто се закотвят някъде в душата и ума и няма връщане. От друга страна, нали се казва, че трябва всичко да се изказва, да си откровен, да си кажеш какво ти е. Аз изобщо не съм сигурен, че когато си казал всичко, са те разбрали. Начинът, по който искаш да бъдеш разбран. Въобще комуникацията между хората си е трудна.
С всичко в човека трябва да се държим по-внимателно, с всичко! Това е проблемът винаги – че не можеш да чуеш другия…
Изобщо хората са си сложно нещо. Те не знаят къде се намират през повечето време. Правят само глупости!
Бъдете верни на себе си, избора си и на най-близките ви, защото с времето стават все по-малко. Обичайте онези, които ви обичат и бъдете каменна крепост за тези, които просто искат да ви консумират като шибана вафла, която отваряш, изяждаш и изхвърляш в кофата за боклук като смачкана опаковка за 2 стотинки. А човек не е само опаковка, диваци. Човек е същност. Човек е душа, чувства, емоции и мечти.
Ако избирате да се обичате, бъдете могъщо смели, както и да се обичате истински, искрено и докрай. Рискувайте да вярвате в приказки, защото всеки един от нас е писател на собствената си история!
Обичам да имам провокация. Харесвам умни хора. Да кажем по-умни от мен. За да може нанякъде да се върви. Нещо да се случва. Иначе ми доскучава просто. Всъщност аз съм оптимист. Даже мисля, че светът върви на по-добре. Не само аз. Вярвам,че нещата се развиват към по-хубаво. Аз самият правя така,че да ставам по-добър, да подобрявам нещата. Доколкото ми стигат силите. Затова гледам да си върша работата, да си гледам семейството, защото това е животът.
Би ми се искало от време на време да съм по-безотговорен. Понякога придавам повече важност, отколкото е необходимо на дреболии. Иска ми се да не е така, но някои неща са просто част от характера ти и са трудни за преодоляване. Обичам нещата да са под контрол, ама не става. Понякога те просто се изплъзват. Трябва малко да се пусна по течението, да не се изнервям. Имам още какво да работя по това.
Имаше един цитат от Ницше: „Да се върнеш към сериозността, с която децата играят игрите си.“ Ако може така да оперира, би било добре.
Театърът не може да бъде реален/реалистичен. Той просто не може никога да достигне до такова ниво; киното се занимава с тези неща. Театърът трябва да присъства така, все едно, че сме в небето, в небето трябва да се случва, на някакво друго място, а не да се опитва да е житейски правдив.
Аз харесвам, когато нещата са много фантастични. Харесвам, когато представлението моментално ме понася нанякъде, „изстрелва” ме и повече въобще не се занимавам с въпроси като „това метафора на какво е, реалистично ли е или какво“… Искам моментално да отидем на небето, да е приказка, да има духове и тези всичките същества не желая да са хора. Това не са хора. Това е животът на човешкия дух. Нали така е казал Пушкин…
Актьорството е джедайска работа…
