.

Марина Ивановна Цветаева (1892 – 1941) е едно от най-ярките, неповторими и драматични явления в руската поезия на ХХ век. Тя е поетеса, която живее и пише на ръба – между любов и отчаяние, между възторг и трагедия, между духовния полет и бездната на самотата. Цветаева е същинска жрица на думите, в чиито стихове бие сърцето на жената, на влюбената, на майката, на изгнаничката и на трагичната творческа душа.

Марина е родена в Москва в интелектуално семейство – баща ѝ е професор, а майка ѝ е пианистка. От малка е обкръжена от музика, изкуство и литература. Тя пише първите си стихове още като дете, а на 18 години вече издава дебютната си стихосбирка „Вечерен албум“, която веднага привлича вниманието на критиците с нейната свежест и искреност.

Животът на Цветаева е белязан от бурни чувства и изпитания. Тя се влюбва в офицера Сергей Ефрон, за когото се омъжва и с когото дели тежките години на революцията и гражданската война. По-късно семейството ѝ е принудено да емигрира във Франция, където поетесата живее в бедност и често в самота.

ЛЮБОВ! ЛЮБОВ! И В СПАЗMA, И БЕЗ СИЛА…

Любов! Любов! И в спазма, и без сила –
ще трепна — оживея — полетя.
О, мила! Даже в гробищна могила,
повярвай, няма с теб да се простя.

Дарени са ми две крила прекрасни
да разсека претеглянето зло.
Знам впримчени, безоки и безгласни,
но аз не влизам в тяхното число.

Протегнала ръце и стан упорен,
с единствен мах ще се изтръгна пак
от тебе, смърт! — Опален е до корен
лесът и се разтапя слегнат сняг.

И ако все пак — траурна и строга –
поискам да прекрача в оня свят,
това ще бъде само за да мога
да звънна в стих — и да разцъфна в цвят.

Творчеството ѝ обаче никога не угасва. В изгнание тя пише своите най-силни произведения – стихове, поеми и драми, които носят белега на вечната ѝ жажда за любов и духовност. Цветаева е поетеса, която превръща всяка лична болка в изкуство.

Нейният живот е низ от трагедии – смъртта на дъщеря ѝ Ирина в детски лагер по време на глада, отчуждението на близките, а накрая и невъзможността да намери пристан след завръщането си в Съветския съюз. През 1941 г. в Елабуга, сломена от бедност, самота и безизходица, тя слага край на живота си. Но смъртта ѝ не е краят на нейната слава – напротив, тя я увековечава като една от най-великите поетеси на всички времена.

Ще умра, без да кажа: Аз бях.

Не скърбя, нито търся виновни.

Има нещо по-важно, разбрах,

от страстта на победи любовни.

Със крило хлопаш в мойте гърди,

млад виновнико, за вдъхновение.

Аз на теб заповядвам: бъди!

Аз — оставам докрай в подчинение.

Марина Цветаева е поетеса на огъня. Нейните стихове горят, пламтят, изгарят. Те са наситени с образи на любов, раздяла, самота, но и с невероятна сила, която идва от искреността. Нейният език е музикален, напрегнат, драматичен – сякаш всяка дума е писана със сълза и кръв.

Тя вярва, че поетът е избраник на съдбата, че неговият дълг е да живее по-остро, по-дълбоко, по-болезнено от другите. В това е и величието, и трагедията на Цветаева – тя никога не прави компромиси с истината на своето сърце.

Не ми е нужна любов, която е спокоен пристан. Нужен ми е ураган.

Аз съм от тези, които никога не са щастливи. Щастието е твърде обикновено за поета.

Аз съм поетеса на женската съдба и мъжката болка.

Не ме е страх от смъртта. По-страшно е бездушието.

Винаги съм била сама – и в любовта, и в славата, и в мъката.

Аз не вярвам в мирна любов. Вярвам само в любовта като буря.

Моите стихове – това е моето сърце, разкъсано на хиляди парчета.

Аз съм влюбена във всичко недостижимо.

Аз не умея да бъда половинчата – или всичко, или нищо.

Аз съм създадена за любов и за поезия – и за нищо друго.