.

Андре Дерен (1880 – 1954) е френски художник, график, скулптор и един от създателите на фовизма – художествено течение, което преобрази живописта в началото на ХХ век. Неговото изкуство се превърна в пъстър пламък, който разруши традиционните рамки и постави ново начало в историята на модерното изкуство.

Роден в Шату, край Париж, Дерен първоначално се готви да стане инженер. Но срещата му с Анри Матис и страстта му към изкуството променят съдбата му. Записва се в Академия Жулиан, където се среща със съмишленици, жадни за промяна в изкуството.

През 1905 г. Дерен и Матис прекарват лятото в Колюр. Там, под слънцето на Средиземно море, платната на Дерен се превръщат в експлозии от ярки, смели цветове.

Критиците наричат тези художници „фовове“ – „диви зверове“, но именно тази „дивост“ ражда ново изкуство. За Дерен цветът не е просто украса – той е заряд, емоция, светлина.

Галеристът Амброаз Волар изпраща Дерен в Лондон, където художникът рисува серии пейзажи на Темза, пречупвайки сивотата на града през призма от огнени цветове. Но с годините Дерен се отдалечава от фовизма и се обръща към по-класически стил, търсейки баланс, хармония и ред.

През 1928 г. печели престижната награда „Карнеги“ за своя натюрморт. Работи и като декоратор, сценограф и илюстратор. Но Втората световна война хвърля сянка върху живота му – контактите му с официални лица от окупационните власти предизвикват съмнения и критики.

Андре Дерен умира през 1954 г. Неговото творчество остава свидетелство за сила, смелост и търсене – от бунта на цвета до тишината на класическите линии.

Изкуството трябва да бъде радост, а не интелектуална задача.

Истинският художник трябва да вижда света като за първи път – като дете.

Фовизмът беше нашето изпитание чрез огън… цветовете станаха заряди динамит. Очакваше се те да носят светлина… Голямата заслуга на този метод беше, че освободи картината от всякакви имитации и условности. Цветовете бяха динамит за нас.

Това беше епохата на фотографията. Може би именно тя ни повлия и ни накара да се противопоставим на всичко, което прилича на моментна снимка от живота.

Има само един вид живопис: пейзажът. Той е най-трудният. Но и най-прост по състав, защото никой не може да ни попречи да си представяме света така, както ни харесва най-много.

Ако рисувам момиче на слънчева светлина, това е светлината, която рисувам, а не самото момиче.

Какво всъщност е една хубава жена? Това е просто субективно впечатление. Аз рисувам моя собствена представа за красота.

Красотата не е даденост – тя е създадена от окото и сърцето.

Често има повече духовна привлекателност в така наречената грозна жена, отколкото в хубавата. Аз я пресъздавам така, че тази красота да се разкрие чрез линия и обем.

С истината трябва да се борави като с динамит.

Моето изкуство е търсене на хармония между хаоса на природата и реда на човешкия дух.