.
В тихата лятна нощ на 4 юли 1778 едно мълчаливо шествие се движи бавно към езерото в имението Ерменонвил, близо до Париж.
Селяни със запалени факли придружават ковчег, който поставят в лодка.
Точно в полунощ лодката се отделя от брега и се насочва към малкия Остров на тополите, чийто тъмен силует се извишава над тихите води.
Тялото на неспокойния скитник Жан-Жак Русо отива в своето последно жилище.
Тази проста и тържествена церемония, напомняща финала на романтична опера, крие зад своята привидна простота умелата режисура на маркиз дьо Жирарден, собственик на Ерменонвил и почитател на Русо.
Малко по-късно той поставя над гроба на писателя саркофаг, изработен в античен стил, чийто прости линии хармонират на изкусно създадения „естествен“ пейзаж. Наблизо са и руините на „древен“ храм на философията, върху колоните на който се четат имената на Монтен, Декарт, Нютон, Волтер и, разбира се, на Русо.
Така оформен, гробът на самотника и мизантропа Русо се превръща в най-модното и посещавано място във Франция. Тук идват короновани глави, за да демонстрират своите напредничави идеи, а също и сантиментални дами, за да въздишат и проливат сълзи пред тленните останки на „любовника на природата“.
Защото обществото е уморено от сарказма и сухия скептицизъм на Волтер и търси свежестта на природните усещания и бурните пориви на чувствата, така убедително описвани в романите на Русо.
Волтер, Дидро и другите енциклопедисти са разкрили слабостите на абсолютизма, но никой не предлага нова система за преустройство на обществото.
И ето че през 1762 излиза една малка книжка, озаглавена „За Обществения договор или Принципите на политическото право“. Неин автор не е никой друг освен сина на бедния женевски часовникар, сантименталния любител на природата и на самотата Жан-Жак Русо. Още първата фраза в книгата:
Човек се ражда свободен, а навсякъде е във вериги.
прозвучава като призив за бунт, за премахване на всяко неравенство. Идеите, които Русо излага с много страст и красноречие, са прости и логични. Всеки човек се ражда свободен и да защити естествените си права, той трябва да се съюзи с другите хора.
Проблемът е как този съюз да осигури защита, без да накърнява свободата на човека. Разрешението е в обществения договор, чрез който хората, като равноправни членове на обществото, получават не само граждански и духовни свободи, но и достатъчно сила, за да ги защитават.
Народът е суверенен носител на висшата власт, народната воля е висшият закон. Лозунгът, който Русо издига и който ще стане девиз на републиката е:
Свобода, равенство, братство!
И наистина Френската революция от 1789 протича под влиянието на идеите на Русо.
Неговото тяло бива тържествено пренесено в Пантеона, мраморният му бюст украсява залата на Конвента и той символично участва във вземането на решенията, които ликвидираха абсолютизма.
Противоречието между образа на сантименталния самотник и народния трибун е наистина голямо. Но Русо изобщо е една изключително противоречива личност, като с целия си живот потвърждава парадоксалната мисъл на Оскар Уайлд:
Глупаците си противоречат един на друг, а мъдрецът си противоречи сам на себе си.
И Русо непрекъснато си противоречи с думи и дела. Той е болезнено стеснителен и саможив, а се самоизтъква като никой друг.
Той прави признания, непознати дотогава в литературата, и се кълне, че описва самата истина, но веднага след това ни предупреждава, че има слаба памет, че често измисля подробностите и че когато скрива истината, прави това от стеснителност, за да не се хвали.
Той проповядва най-възвишени добродетели, а често постъпва непочтено. Неговите педагогически книги се четат от всички майки, а самият автор изоставя децата си в сиропиталища, като тяхното раждане и изоставяне той изобразява с чудовищно безразличие:
Следващата година същата неприятност и същият изход.
Разбира се, това няма да му попречи да се оплаква, че е съвсем самотен, без близки и приятели.
Русо твърди, че любимото му състояние е безделието, а произведенията му изпълват 47 тома, в които има всичко: романи и пиеси, есета и автобиографични творби, политически памфлети и социални проучвания, педагогически романи и философски размишления, ботанически и филологически изследвания.
Естествено, неговите оригинални идеи, представени по толкова изразителен и красноречив начин, имат огромно въздействие и будят най-противоречиви чувства.
Така противоречива е и реакцията на обществото; книгите на Русо му спечелват много привърженици, но също така и могъщи врагове.
Тези опасни за държавата и противни на църквата произведения биват осъждани и изгаряни, а авторът им трябва да се спасява с бягство в чужбина.
Идеите на Русо толкова изпреварват времето си, че дори свободни от предразсъдъци умове като Волтер отказват да ги приемат.
Когато през 1755 Русо му изпраща своята книга „За произхода и причините на неравенството между хората“, в която възхвалява нецивилизования човек и неговите естествени добродетели, Волтер му отговаря:
Господине, получих вашата нова книга срещу човешкия род и ви благодаря. Вие ще се понравите на хората, на които казвате истината за тях, но няма да ги поправите… Никога досега не е използван повече ум с желанието да ни направи глупави; когато човек чете вашата книга, приисква му се да върви на четири крака…
Тези остроумия имат голям успех и дори седем години по-късно в едно свое писмо пруският крал Фридрих II ги повтаря, но добавя:
Все пак интересно е да слушаме, че всички ние сме равни и че следователно трябва да живеем като диваци, без закони, без общество и без полиция, че изящните изкуства са развалили нравите и други подобни несъстоятелни парадокси. Мисля, че вашият Русо е сбъркал призванието си; несъмнено той е роден, за да стане прочут отшелник, светец в пустинята, известен със своите лишения и терзания… Покойният Моперциус ми разказа за него един случай, който добре го характеризира. При своето първо посещение във Франция Русо преживявал в Париж, като преписвал ноти. Орлеанският херцог, научавайки, че е беден и нещастен, му възлага да препише нещо, за да има повод да му помогне. Той му изпраща 50 луидора; Русо взема само пет от тях и връща остатъка, като отказва да ги приеме въпреки всички настоявания, казвайки, че неговият труд не заслужава повече… Това голямо безкористие е несъмнено дълбоката същност на добродетелта и аз заключавам, че вашият дивак има толкова чисти нрави, колкото и непоследователен ум.
Любопитен факт е, че със същото писмо Фридрих II изпраща 50 златни монети с нареждането да ги предадат на Русо. Тези опити да се помогне на Русо съвсем не са безкористни.
Проницателните хора са усещали заплахата, която представляват за тяхната класа идеите на Русо, и са искали да ги обезвредят, като превърнат автора им в кралски храненик. Тук обаче Русо проявява непоколебимост и отблъсква всички опити за посегателство над неговата независимост.
Защото, въпреки своята външна противоречивост, Русо е изключително последователен в своите идеи и безкомпромисен в борбата си за свобода на мисълта.
Неговото творчество е „историята на душата му“, която напразно търси своя истински живот. Той бива въвлечен в парижкото общество, без да бъде подготвен за борбите и низостите в него.
Крайно чувствителен и уязвим, Русо бързо разбира своята непригодност за подобен живот и търси убежище и утеха сред природата. Той започва да търси причините за своите нещастия, поставя си въпроса за смисъла на живота и открива едно основно противоречие между „естествения човек“ и изкуственото същество, продукт на обществото.
Така Русо разкрива „тайното противоречие между устройството на човека и живота му в обществото“ и започва да критикува „обществения ред, който прикрива най-жестокото безредие“.
Така се очертават двете основни линии на неговите идеи и творчество: преклонение пред природата и пред нейното висше творение – „естествения човек“, и безпощадна критика на съществуващия обществен ред, който противоречи на природните закони и на естествените човешки свободи и добродетели.
Колкото по-силно Русо чувства своята непригодност да се подчини на условностите на обществения ред, толкова по-остра става неговата критика на това общество и желанието да го преустрои.
По този начин прогресивните идеи, огромният литературен талант и дълбоката правдивост се обединяват в мощно оръжие, с което сантименталният, болнав и печален самотник нанася смъртоносен удар на монархията, насочва народните маси по пътя на свободата и равенството и разкрива на хората необятните дълбочини на чувствата и страстите.
Русо умира с твърдото убеждение, че е осъден на пълно забвение. И това е последният парадокс на човека, който и днес вълнува милиони читатели със своите болки и страдания, със своята вяра в човека, със своето преклонение пред величието на природата.
Всичко излиза добро из ръцете на Твореца, всичко се изражда в ръцете на човека.
Човек е много силен, когато се задоволява да бъде това, което е; той е много слаб, когато иска да се издигне над човечеството.
Последователното добросъвестно изпълнение на дребни задължения изисква не по-малко сила от героичните дела.
Който желае да бъде свободен, не трябва да се стреми към завоевания.
Обикновено хората, които знаят малко, говорят много. Хората, които знаят много, говорят малко. Нормално е един невежа да смята за важно всичко, каквото знае, и да го казва. Образованият човек обаче не разкрива охотно своите знания; той би могъл да каже много, но вижда, че след това остават още повече неща за казване. Затова мълчи.
Човек може да устои на всичко, освен на доброто отношение. Затова най-сигурното средство да спечелим чувствата на другите и да им давам своите.
Който най-бавно обещава, той най-добре изпълнява.
Най-лошото състояние за човека е да бъде беден, без да бъде свободен.
Любознателността расте заедно с познанието.
Тялото трябва да се упражнява главно заради душата.
Самолюбието е полезен, но много опасен инструмент. Често той наранява ръката, която го използва и рядко прави добро без зло.
Разумът се ограничава едновременно с развалата на душата.
Изкуството да се мисли се усвоява както и другите изкуства и дори още по-трудно.
Нека младежите учат в книгите само онова, на което не може да ги научи опитът.
Голямата тайна на възпитанието се състои в това, упражненията на тялото и тези на ума винаги да служат за отмора едни на други.
Доброто възпитание трябва да бъде негативно. Попречете на появата на пороците и това ще бъде достатъчно за добродетелите.
Човек е същество добро по природа, обича справедливостта и реда, по рождение неговото сърце няма нищо порочно, първите движения на природата са винаги правилни.
Единствено има воля този, който не се нуждае от чужда помощ, за да я прояви; от тук следва, че най-голямото благо не е властта, а свободата. Истински свободният човек иска само това, което може и прави само това, което му харесва. Ето моят основен принцип. Касае се само да го приложим и върху детството и всички правила на възпитанието ще могат да се извлекат от него…
Когато се случи на някой глупак да разсъждава, това става винаги след извършването на глупостта.
Да виждаме несправедливостта и да мълчим, означава да участваме в нея.
Автор: Владимир Ганчев