.
Заблуди в психологията
Всяко неудоволствие, всяко нещастие се подменя с неправдата (вината) – така болката се лишава от своята невинност.
Всички силни чувства, носещи наслада (дързост, сладострастие, триумф, гордост, безразсъдна смелост, познание, самоувереност и щастие само по себе си) се заклеймяват като грешни, като съблазън, като подозрителни.
Чувствата на безсилие, духовна мекушавост, липса на доверие в собствените сили, са утвърдени като свещени и представяни за желани в най-висш смисъл.
Всичко велико в човека се преосмисля като отричане от себе си, в принасяне жертва на нещо друго, на други; дори на вкусилия от познанието, дори на твореца обезличаването се представя превратно като източник на най-висшето му познание и творчески възможности.
Любовта е фалшифицирана като отдаване (и алтруизъм), докато тя всъщност е вземане или даване на нещо вследствие духовното свръхбогатство на личността. Само най-пълноценните личности могат да обичат; безличните, „обективните“ са най-лошите любовници (нека запитаме женичките). Същото важи и и за любовта към Бога или към „отечеството“: човек трябва твърдо да се уповава на самия себе си. Егоизмът като егоцентризъм, алтруизмът като промяна.
Животът като наказание, щастието като изкушение; страстта като рожба на дявола, доверието в себе си като безбожие.
Цялата тази психология в основата си има за цел да пречи, да зазида човека зад стена от страх; от една страна, голямата маса (несретниците и посредствените) иска по този начин да се брани срещу по-силните (и да срине развитието им), от друга страна, да освети и запази почитта към всички тези нагони, сред които самата тя вирее най-добре.
Из „Тъй рече Ницше“, изд. „Изток-Запад“
