.

РАВНОСТОЙНИ, НО НЕ РАВНИ

Сред идеологическите спорове, които разтърсват западния свят, определението за „джeндъp” се числи към едно от най-абсурдните, а също така и към едно от най-опасните в дългосрочен план.

Изискват от нас не само да повярваме, че жените в нашата цивилизация са били систематично потискани, но също така се твърди, че самото понятие „жена” (както, разбира се, и понятието за „мъж”) не е нищо друго освен „социален конструкт”.

Оттук произлиза в първоначален етап искането да се наложи по законови пътища числената равнопоставеност на жените във всяка възможна професионална област (или поне всяка, която изглежда подходяща за амбициите на заинтересованите), а във втори етап – систематичното „деконструиране” на всички онези „роли”, които са били наложени на половете в резултат на вековното отклонение на патриархалното потисничество.

Както често се случва, тук става дума за амалгама от най-различни идеологически аргументи и политически цели, която лекомислено смесва истина и лъжа.

Дори самата отправна точка е погрешна, тъй като е в очевидно противоречие с действителните биологични факти за разделянето на човека (както и на повечето други живи същества) на мъжки и женски пол, които датират още от самото начало на органичния живот.

Затова физическите и психологическите характеристики, които са неразривно свързани с това разделение, по никакъв начин не са „социални конструкти”, които са „измислени” от един „патриархат” с цел системно потискане на едната половина на човечеството.

Наистина, част от правата, задълженията и атрибутите, свързани с половете, са културно обвързани и по този начин, ако щете, действително „конструирани”, но само във връзка с дадената от природата нагласа и произтичащите от нея реални факти.

Също така би било нечестно да се отрича, че някои общества наистина са се възползвали от естествената уязвимост на жените, за да я превърнат в трайно (и до ден днешен) статута им във функция, свеждаща се в голяма степен до комбинация между ceкcyална poбиня, домакиня и машина за paзплод, която е предимно затворена в собствената си къща и трябва да се забулва на обществени места.

Затова безспорно може да се счита за напредък, че нашата цивилизация вече много отдавна е преодоляла тези форми на унижение.

Но вместо да освободи пoлoвeтe от потискащото социално бреме и да им позволи да реализират свободно своята биологично вродена пoлoвa същност, действителното осъществяване на еманципацията далеч надхвърли целта си и в крайна сметка доведе до маскулинизацията на жените, феминизацията на мъжете и появата на андрогинен идеал, който все повече моделира и двата пoла.

Маскулинизацията на жените се състои в това, че съвременните жени днес са подложени на същите безмилостни правила на „пазарите” и конкурентния натиск, както преди това само мъжете са били, и по този начин са принудени да се адаптират към начин на съществуване и действие, който изначално е бил разработен от мъже и за мъже.

Феминизацията на мъжете се състои в това, че вродените им качества все по-често се възприемат като „токсична мъжественост” и те на практика са принудени от родителския дом, училището, медиите и политиката да развиват своите „женствени страни” и да се извиняват за всяко силово налагане или творечски напредък, така че не е изненадващо колко много мъже се отвръщат напълно от обществото.

Андрогинният идеал, това идеологическо приравняване на двата пола, както и все по-широкото предлагане на пазара на мъжкото тяло, породиха нов идеал за красота, в който трябва да изглеждаш вечно млад, красив и ceкyсално неопределен, но който в крайна сметка е напълно изкуствен продукт, възможен единствено благодарение на анорексията, козметичната хирургия и патологичната заблуда за едно вечно младо общество, докато в същото време прекомерното застаряване на населението, особено на Запад, е достигнало досегашния си исторически връх.

КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?

Нека се откажем да участваме в игра, която, както в повечето случаи, е от полза само за големите корпорации и няколко политически кръга, стремящи се да си осигурят трайно богатство и власт чрез мащабна и радикална идеологическа и културна трансформация на обществото, било то и с цената на това да пострадат най-слабите от слабите – нашите деца, които или се убиват в астрономически размери чрез аборти, или се изхвърлят в целодневни детски ясли и в други специализирани центрове, заемащи все повече и повече мястото на семействата, под аплодисментите на една камара политици.

Не е необходимо да подчертаваме, че жените имат същите права като мъжете, и е дълг на всеки добър човек да се бори не само за запазването на тези права, но и да гарантира че от тях могат да се ползват всички жени.

Но би било наивно и дори опасно да се пренебрегне фактът, че призванието на жените в повечето случаи е много по-ралично от това на мъжете и вероятно дори трябва да се счита за далеч по-важно, като се има предвид изключителното значение на жените за биологичното оцеляване на нашия вид и фундаменталната роля на майката в ранното детско възпитание, която не може да бъде заместена от нито един сурогат.

Вместо да застрашаваме оцеляването и благосъстоянието на бъдещите поколения и да подлагаме жените на същия ритъм на живот и работа като този на мъжете под претекст, че така ги „освобождаваме”, трябва да направим всичко възможно да защитим и укрепим доброволно упражняваното от тях право да се грижат за децата си, доколкото е възможно, без по този начин да застрашават професията или положението си в обществото.

Затова нека се борим това призвание да бъде признато за финансово обезпечена от обществото професия и нека направим всичко възможно – там, където това не е така – да предоставим на жените семейна и материална подкрепа, която да съответства на тяхната специална естествена мисия, както и на историческите роли на половете в нашата западна цивилизация.

източник: „Живот в упадъка на Европа. Какво да се прави?“, Давид Енгелс, историк, специалист по западна интелектуална история и европейската идентичност