.
Мъж, чийто глас е тих, но ехото му отеква вечно в сърцата. Мъж, чийто живот е белязан от борба, но творчеството му е изпълнено с нежност и красота. Това е Дамян Дамянов – български поет, чийто талант е озарил българската литература с неповторима светлина.
Роден през 1935 г., той посвещава живота си на словото, превръщайки го в инструмент за изразяване на най-съкровените си чувства и преживявания. Дамянов не е типичен поет. Той е борец, чийто живот е белязан от физически недъзи и трудности. Но въпреки това, той намира утеха и спасение в поезията.
Дамянов пише за любовта, за красотата на природата, за смисъла на живота. Но той пише и за болката, за страданието, за несправедливостта. Езикът му е прост и изящен. Той умее да борави с думите като с четка, рисувайки картини пред очите ни.
За съжаление, Дамянов ни напуска през 1999 г. Поезията му, обаче, е все така жива. Тя ни кара да се чувстваме, да се замисляме, да осъзнаваме красотата на света и силата на човешкия дух.
ОБЕЗВЯРА
Обидно ми е, че съм жив.
В заблудата, че се издигам,
катерих планини-лъжи,
до тъжна истина да стигна.
Уж се изкачвах на възбог,
но не във висинето звездно
намерих се, а в трап дълбок.
Върхът ми се оказа бездна.
И вместо хора-божества,
аз зърнах хора-буболечки,
нищожни, пъплещи едва,
понесли алчност, завист, грях…
Но най-ужасно бе, че в тия
мравунячета аз видях,
уви, и себе си самия –
понесъл свойта сламка и
към свойта дупчица запътен,
препънат в свои букаи
и в свое щастийце закътан.
Затуй ли, Боже, длани драх
и топка кърви станах, Боже?
За да презра и мен, и тях,
и целия живот нищожен?
Аз питам Бог. Но где го Бог?
Ни глас, ни лик… Небето зее
над мене като трап дълбок.
И там ли нищото живее?
Разгледайте Каталога за редки книги на БиблиоОбмен:
