Запомни едно, момче: никога, никога, никога човек не може да стане смешен в очите на жена, щом прави нещо заради нея. Дори и при най-глупавата игра. Прави каквото щеш – изправяй се на глава, изричай най-тъпите безсмислици, надувай се като паун, пей под нейния прозорец, но само едно нещо не си позволявай: да бъдеш делови! Не бъди разумен!

Колкото и силна да е една жена, тя чака мъж по-силен от нея. И не за това да ограничи свободата й или да я променя, а за да й даде правото да бъде слаба.

Никой не може да ни стане по-чужд от същество, в което сме били влюбени някога.

Приятелството! Зеленчукова градина върху лавата на мъртвите чувства. Не! Не бива да правим това. Ние не бива. То подхожда само на мимолетни любовни приключения. Дори и това е противно. Любовта не трябва да се осквернява с приятелство. Краят си е край.

Във всяка любов има желание за вечност и в това се крие вечната любовна мъка. А не съществуваше нищо трайно. Нищо.

Любовта не е езеро, в което всеки може да види отражението си. Любовта има своите приливи и отливи. Крушения, потънали градове, октоподи, бури, сандъци със злато и перли. Но перлите се намират на дълбоко.

На жените нищо не трябва да се обяснява, с тях се действа.

Една жена или я обожаваш, или я оставяш да си тръгне. Всичко останало е лъжа.

Човешкият живот е твърде дълъг за любовта. Любовта е чудесна. Но за единия от двамата тя винаги е твърде дълга. А другият, който остава сам, стои и гледа втренчено. Втренчва се като побъркан.

Не е нещастие, че не можем никога напълно да се слеем. Нещастие е, че трябва постоянно да се напускаме, всеки ден и всеки час. Знаем това, но не можем да го спрем, то изтича през ръцете ни, а е най-скъпоценното нещо, което съществува, и при все това не можем да го задържим. Винаги някой умира пръв. Винаги някой остава след него.

Харесва ми как си тръгват гордите и красиви жени – надменно и стремително, потропвайки с токчета и тръшкайки вратата. После могат да се свлекат от обратната ѝ страна и горко да заплачат, но си тръгват забележително!

Единствен оня, който винаги е сам, познава щастието да бъде заедно с друг.

Завършените жени омръзват лесно. Ценните – също. Отломките – никога. Такива жени се обичат вечно. Те разпалват въображението.

Любовта е прелестна. Но тя разваля характера.

Само свободата си не губѝ! Тя е по-ценна от любовта. Винаги обаче човек разбира това едва когато е късно.

Стоях пред нея и я гледах. Бе изрекла само една дума, но дума, каквато никога дотогава не бях чувал. Имах познанства с жени, но винаги бяха бегли срещи, един забавен час, понякога една самотна вечер, бягство от самия себе си, от отчаянието, от празнотата. А и не желаех повече, защото бях научил, че човек не може да се уповава на нищо друго освен на себе си и най-много още на някой другар. Сега изведнъж видях,че можех да бъда нещо за някого просто защото бях до него и той бе щастлив, просто защото бяхме заедно. Изговориш ли го, звучи много просто, но ако се размислиш, то всъщност е огромно, безкрайно. Осъзнато това може да разнищи и промени човека. То е любов и още нещо.Нещо, за което си струва да се живее. Човек не може да живее за любовта, за друг човек обаче – може!

Любов. Старата магия, която не само озарява с дъгата на мечтите сивото небе на действителността, но заедно с това хвърля романтична светлина и върху купчина смет; магия и безумна подигравка.

Нещата се решават много преди да се случат. Обикновено човек не забелязва това и взема шумния край за решение; а то е било постигнато мълчаливо много месеци по-рано…

Само когато окончателно се разделиш с един човек, започваш истински да се интересуваш от всичко, което го засяга. Това е един от парадоксите на любовта.

Искам да си отида; но нещо ме кара да остана. Когато човек може сам да се измъчва, той не пропуска така лесно никой удобен случай.

Любовните страдания не могат да бъдат преодолени с философия; това е възможно само с помощта на друга жена.