.
Най-голямата мечта на глупака не е да поумнее. За това се иска твърде много работа. Трябва да четеш, да слушаш, да се замисляш, от време на време да се усъмниш в себе си, а понякога – какъв ужас! – да признаеш, че не си прав. Далеч по-лесно е друго: да си останеш същият, но някак да убедиш всички наоколо, че си много умен.
Точно тук започват неприятностите. Умният човек обикновено се пита дали е разбрал нещата както трябва. Глупакът се пита защо другите още не са разбрали колко е умен. Първият няма особен проблем да каже „Не знам“. Вторият предпочита да измисли каквото и да е, но не и да произнесе тези две думи. За него незнанието не е нещо нормално, а унижение. И понеже не може да знае всичко, му остава единственото възможно решение – да се държи така, сякаш знае.
Затова глупакът разбира от всичко. От медицина, политика, икономика, възпитание, история, психология, футбол, войни и човешки отношения. Ако му дадете още десет минути, вероятно ще оправи и образованието, здравеопазването и международното положение. Няма никакво значение, че никога не е отварял книга по въпроса. Даже понякога това помага. Книгите имат лошия навик да усложняват нещата. В тях се появяват подробности, изключения, различни гледни точки и факти, които не се интересуват особено какво си решил предварително.
Глупакът предпочита простия свят. В него всичко е „ясно“. Всъщност това е една от любимите му думи. „То е ясно.“ „Всичко е ясно.“ „Какво има да му мислиш?“ И наистина – какво толкова има да му мислиш, след като вече си решил? Хората са или добри, или лоши. Нещата са или черни, или бели. Някой или е с теб, или е идиот. Най-удобното в тази подредба е, че глупакът никога не попада от грешната страна.
Колкото повече научава човек, толкова по-често разбира колко много още не знае. При глупака е обратното. Той знае малко и точно затова му се струва, че знае всичко. Няма съмнения, няма колебания, няма онова досадно „зависи“. Има мнение – твърдо, окончателно и обикновено изказано достатъчно високо, за да няма опасност някой аргумент да се чуе покрай него.
Най-тежко става, когато глупакът попадне на човек, който наистина разбира от нещо. Тогава положението трябва бързо да бъде овладяно. Професорът е „книжен плъх“. Специалистът „само си приказва“. Ученият „не знае как стоят нещата в живота“. А човекът, който употребява непознати думи, естествено, „се прави на много умен“. Така проблемът е решен. Не е нужно да се изкачваш до нивото на другия, когато можеш просто да го свалиш до своето.
И все пак има нещо, което глупакът обича повече от това да минава за умен – да излезе прав. На всяка цена. Ако фактите са на негова страна, веднага ще ви ги посочи. Ако не са, значи фактите са съмнителни. Ако веднъж е предвидил нещо правилно, ще го слушате до края на живота си. За останалите двайсет прогнози, които са се оказали пълни глупости, няма смисъл да издребняваме. Ако му припомните какво точно е казал, ще се окаже, че не сте го разбрали. Ако му покажете написаното черно на бяло, ще ви обясни какво е искал да каже. А ако съвсем го притиснете, ще отсече: „С тебе няма смисъл да се говори.“
И ето – пак е победил. Трудно е да загубиш спор, когато сам решаваш кога е приключил и кой е победителят.
Интернет направи живота на глупака необикновено удобен. Едно време трябваше да чака някой да седне до него в кръчмата или поне да срещне съсед пред блока, за да му обясни как трябва да се управлява държавата. Днес целият свят е на един коментар разстояние. При това вече разполага и с чудесни помощни средства: главни букви, пет удивителни, многоточия през три думи и непобедимото „Това е моето мнение!!!“ След такъв аргумент какво повече да каже човек?
Особено забавна е способността на глупака безпогрешно да открива глупостта у другите. Достатъчно е някой да не е съгласен с него. Диагнозата се поставя веднага и обикновено е окончателна. Към себе си обаче той проявява завидна снизходителност. Собствените му противоречия са „нюанси“, грешките му са „недоразумения“, а незнанието му е просто доказателство, че темата не е чак толкова важна.
Това е и голямото удобство на глупостта – тя рядко тежи на човека, който я носи. Много по-често тежи на околните.
И така стигаме до най-голямата мечта на глупака. Той не мечтае да научи повече. Това крие опасност да открие, че за някои неща досега е говорил пълни небивалици. Не мечтае и да разбира по-добре хората, защото тогава може да се наложи да признае, че не всички, които не са съгласни с него, са идиоти. Не иска да стане по-умен. Иска да си остане точно такъв, какъвто е, но светът най-сетне да оцени величието му.
Най-голямата мечта на глупака е всички останали да признаят колко е умен. И може би в това има някаква житейска справедливост. Умният човек цял живот се съмнява дали знае достатъчно. Връща се назад, поправя се, променя мнението си, задава въпроси и понякога се измъчва за грешки, които никой друг дори не е забелязал.
Глупакът няма такива грижи. Той не се съмнява в себе си. Той се съмнява във всички останали.