.
„Пътешествие по Източна Европа“ е художествен пътепис в пет социалистически държави през 1957 година. Това са ГДР, ПНР, ЧССР, УНР и СССР. Но нека думата „пътепис“ да не подвежда читателя. Знаем, че Гарсия Маркес не е способен да не пише художествено.
Книгата е пълна с подробности за началото на социализма в казаните страни 12 години след края на Втората световна война и за хората в тях, с техните национални особености и с множество индивидуални случки.
През 1957 г. трима – авторът, неговият приятел и биограф Плинио Апулейо Мендоса и сестрата на Плинио, Соледад – решават да преминат оттатък Желязната завеса с един автомобил, купен в Париж, и да видят „как стоят нещата със социализма“. И виждат.
В книгата има изненада, тъга, покруса, одобрение, хумор и Маркесова ирония. И много факти. Нека за момент да оставим изказванията „Социализмът беше прекрасен!“ и „Социализмът беше ужасен!“ и да прочетем как го е видял Габриел Гарсия Маркес.
Москва – най-голямото село в света – не е изградена според човешките измерения.
Тя е изнурителна, смазваща, в нея няма дървета. Сградите са същите като къщурките в украинските села, но уголомени до колосални размери.
Сякаш на същите зидари са осигурили повече пространство, повече пари и повече време, за да приложат плашещото си чувство за декорация.
В самия център могат да се открият провинциални дворчета с пране, проснато да съхне по теловете, и жени, които кърмят децата си.
Но дори тези селски празни пространства имат други измерения. Скромна триетажна къща в Москва е висока колкото обществена пететажна сграда в някой западен град и със сигурност е по-скъпа, по-тежка и по-зрелищна.
Някои просто изглеждат като избродирани на машина. Мраморът не е оставил място за стъклото. Търговските центрове не се виждат. Редките витрини на държавните магазини – бедни и оскъдни – се губят сред потискащата сладкарска архитектура.
По шороките пешеходни зони се движи мудна тълпа, пълзяща като поток от лава. Изпитах неопределено усещане – то би трябвало да е запазено за първото ми стъпване на Луната, – когато автомобилът, който ме откарваше в хотела, навлезе в безкрайната перспектива на улица „Горки“.
Помислих си, че ще са необходими поне двайсет милиона души, за да запълнят Москва. Преводачът скромно потвърди, че има само пет милиона и най-тежкият проблем е недостигът на жилища.
Тълпата – най-гъстата в Европа – не изглежда смутена от диспропорцията на мащабите. На железопътната гара видяхме навалица от московчани, които стояха заклещени зад бариерата, докато отворят входа за пероните, и чакаха някак тъпо и безсъзнателно, чисто инстинктивно, както чака добитъкът.
Изчезването на класите е очебийно и впечатляващо. Всички хора са еднакви, на едно и също равнище, облечени в стари и зле скроени дрехи и с долнокачествени обувки. Не бързат, не се блъскат и изглеждат така, сякаш разполагат с цялото време на света, за да живеят.
Това е същото глуповато, добряшко и здраво множество както в селата, но увеличено до колосална численост. „Откакто съм в Москва – ми каза един делегат от Англия, – имам усещането, че гледам всичко през лупа.“
Едва когато разговаряш с московчани, когато ги индивидуализираш, откриваш, че тази кашообразна тълпа е съставена от мъже, жени и деца, в които няма нищо обикновено.
Портретите с титанични размери не са измислица на Сталин. То е нещо, залегнало от далечни времена в психиката на руснаците: инстинктът за обем и количество.
Чувството за грандиозно, за организация на масите, изглежда, е важен аспект от съветската психология. Човек постепенно свиква с количествата.
„Трябва да мине много време, за да се проумее кой в действителност е бил Сталин – ми каза един млад съветски писател. – Единственото, в което го упреквам, е, че е искал да управлява най-голямата и сложна държава на планетата като че ли е бакалия“.
Същият събеседник беше на мнение, че лошият вкус, който властва в Съветския съюз, не може да бъде разграничен от личността на Сталин, селянин от Грузия, зяпнал зашеметен съкровищата на Кремъл. Сталин никога не бе живял извън пределите на Съветския съюз. Бе умрял с убеждението, че московското метро е най-красивото в света.
То е ефективно, удобно и много евтино. Също така е изключително чисто, както и всичко в Москва: в универсалния магазин ГУМ бригада от жени по цял ден търка перилата, стените и подовете, замърсявани от тълпите.
Същото е в хотелите, в кината, в ресторантите и дори по улиците. С още по-голямо основание чистят метрото, което е съкровището на града. С парите, вложени в коридори, мрамори, фризове, огледала и капители, би се решил отчасти жилищният проблем. Метрото е апотеоз на разхищението.
Действителността в Съветския съюз се разбира по-добре, когато човек проумее, че прогресът тук се е развивал в обратна посока. Основната грижа на революционните правителства е била да нахранят народа.
Със същата честност, с която приемаме неблагоприятните факти, трябва да приемем, че в Съветския съюз няма глад и безработица. Напротив, недостигът на работна ръка е нещо като национална фикс-идея. Създаденото неотдавна Бюро за проучване на труда има за цел да установи научно каква е себестойността на труда на един човек.
На една пресконференция с началниците на това поделение на Министерството на труда ни казаха, че има директори на фабрики, които печелят по-малко от някои работници специалисти не само защото влагат по-малко количество работна сила, но и защото носят по-малка отговорност.
Попитах защо в Съветския съюз жените вършат тежък физически труд по пътищата и железопътните линии, рамо до рамо с мъжете, и дали това е правилно от социалистическа гледна точка. Отговорът бе категоричен: жените вършат тежка работа, защото има драматичен недостиг на работна ръка и още от времето на войната страната се намира в нещо като извънредно положение.
Директорът на отдела подчерта, че поне във физическия труд трябва да се признае огромната разлика между мъжа и жената; каза, че според проучванията му жените постигат по-голяма производителност в дейности, изискващи внимание и търпение, и ни увери, че в Съветския съюз все по-малко жени вършат тежка работа. Много сериозно наблегна, че една от най-важните задачи на отдела му е разрешаването на този проблем.
И така, докато жените се трудят по пътищата, за четирийсет години е развита мощна промишленост, която превърна Съветския съюз в една от двете големи сили в света, но е пренебрегнато производството на стоки за широка употреба.
След като Съветите разкриха, че разполагат с термоядрено оръжие, никой човек, видял мизерните витрини в Москва, не би повярвал. Но би трябвало да повярваме тъкмо заради това: съветските термоядрени оръжия, космическите им ракети, механизираното селско стопанство, изумителните им преработващи съоръжения и титаничната им трудоспособност да превърнат целините в обработваеми земи са резултат от четирийсет години прости обувки и зле скроени дрехи; почти половин век на желязна оскъдица.
Развитието в обратна посока е предизвикало дисбаланс, от който американците се превиват от смях. Мощният ТУ-104 например, смятан за шедьовър в самолетостроенето, чието приземяване на летището в Лондон не бе разрешено, защото английските психиатри се опасяваха, че може да причини психическо разстройство у живеещите наблизо, разполага с телефонна връзка между етажите, обаче е съоръжен с най-примитивните клозети с казанче със синджирче.
Друг пример: един делегат от Швеция, който се лекувал от упорита екзема при най-добрите специалисти в страната си, използвал пътуването си до Москва, за да изложи случая на най-близкия до хотела му дежурен лекар. Докторът му предписал някакъв мехлем, който за четири дни премахнал и последните следи от екземата, но аптекарят, който го обслужил, извадил с пръст мазилото от буркана и го увил в парче вестник.
Що се отнася до хигиената, може би най-драстичния епизод изживяхме на връщане от совхоза, когато спряхме да пием нещо разхладително в заведение на открито, в предградията на Москва. Инстинктът ни отведе в тоалетните.
Представляваха дълга дървена платформа с половин дузина дупки, над които половин дузина уважаеми граждани клечаха и си вършеха работата, разговаряйки оживено по време на една физиологична колективизация, непредвидена от доктрината…