.

Едгар Жермен Ил Дега се ражда през лятото на 1834 г. в Париж – град, който ще остане негова сцена завинаги. Произхожда от заможно семейство – баща му е банкер с италиански корени, а майка му – любителка на музиката. Това съчетание между финансова стабилност и артистична атмосфера сякаш предварително очертава пътя на младия Едгар.

Като дете Дега прекарва часове в Лувъра – не като турист, а като прилежен ученик, копирайки старите майстори. Микеланджело, Рафаело, Тициан – това са първите му “учители”. По-късно учи в École des Beaux-Arts, където усвоява академичната строгост на рисуването. Но въпреки класическата школа, в сърцето му постепенно започва да зрее бунт срещу застиналата форма.

Пътуванията му до Италия, срещите с живописта на Ренесанса, оставят траен отпечатък върху него. Но истинското му вдъхновение идва от Париж – от булевардите, кафенетата, операта. Дега започва да рисува живота такъв, какъвто е: танцьорки в репетиция, жени в банята, конни надбягвания, скучни вечери в театъра. Там, в привидно баналното, той намира поезия.

Макар често да го наричат импресионист, самият той отрича етикета. “Аз искам да бъда реалист”, казва Дега. Но в същото време участва в изложбите на импресионистите и споделя тяхната жажда за новото. При него обаче движението е центърът – тялото, което се прегъва, подскача, отпуска се, а не само светлината, както при неговите приятели Моне и Реноар.

С годините Дега се превръща в истински летописец на балета. Неговите пастели с танцьорки са като дневник на труда, болката и красотата, скрити зад ефирните пачки. Той е художник на “непознатите мигове” – на почивката между репетициите, на обувката, която се връзва, на погледа, който се плъзва към пода.

Последните му години не са леки. Зрението му отслабва и това го тласка към скулптурата и към още по-смели експерименти с формата. Но дори когато светът пред очите му помръква, вътрешният му поглед остава светъл и ясен. Умира през 1917 г. в Париж – стар, самотен, но оставил след себе си наследство, което и днес ни кара да се вглеждаме в движението по нов начин.

Изкуството не е това, което виждаш, а това, което караш другите да видят.

Моята идея за перфектност е, когато работата изглежда направена без усилие.

Ние трябва да рисуваме живота, както е – не както бихме искали да бъде.

Талантът е въпрос на постоянство. Няма изкуство без дисциплина.

Истинският художник никога не завършва картината си.

Вдъхновението съществува, но то трябва да те намери работещ.

Най-доброто в изкуството често е резултат от ограничение. Всяка картина е битка между художника и неговите ограничения.

Изкуството започва там, където природата свършва.

Живописта е лъжа, която ни позволява да разберем истината.

Малките неща в живота правят големите неща в изкуството.

Никое изкуство не е ново. Нов е само погледът към него.

Рисуването е най-искреният начин да обичаш света.