.

В живота често ни се налага да спорим, да възразяваме, да опровергаваме чуждо мнение, да не се съгласяваме. Възпитанието на човека проличава най-добре по време на спор, когато дискутира и отстоява своите убеждения.

В спора веднага проличават интелигентността, логичното мислене, умението да се уважават хората и… самоуважението.

Ако по време на спор човек се стреми не толкова към истината, колкото към победа над своя противник, не умее да изслуша опонента си и се опитва да го надвика, да го уплаши с обвинения – този човек е елементарен, както и спорът, който той води.

Как спори умният и учтив събеседник?

Преди всичко той изслушва внимателно своя противник – човека, който не е съгласен с неговото мнение. Ако в позициите на противника има нещо неясно, спорещият задава допълнителни въпроси. И още нещо: дори всички позиции на опонента да са ясни, спорещият ще избере най-слабите моменти в неговите доводи и още веднъж ще попита дали именно това се има предвид.

Като изслушва внимателно противника си и доуточнява позициите му с допълнителни въпроси, спорещият постига три цели:

1) противникът не може да възрази, че е бил „погрешно разбран”, че „не това е искал да каже”;

2) със своето внимателно отношение към мнението на събеседника си спорещият веднага печели симпатиите на тези, които наблюдават разговора;

3) като слуша и отново пита, спорещият печели време, за да обмисли собствените си възражения (това съвсем не е маловажно) , да уточни позициите си в спора.

Възразявайки, в никакъв случай не бива да стигаме до непозволени средства. Трябва да се спазват следните правила:

1) да се възразява, но да не се обвинява;

2) да не се търсят мотивите, породили убежденията на противника („защитавате тази позиция, защото ви е изгодно”, „говорите така, защото самият сте такъв” и т. н.);

3) да не се правят отклонения от темата на спора, той трябва да бъде воден докрай – или да се опровергае тезата на противника, или да се признае неговата правота.

Иска ми се да се спра подробно на последното твърдение.

Ако от самото начало водите спора учтиво и спокойно, без високомерие, вие си осигурявате достойно отстъпление.

Помнете: в спора няма нищо по-красиво от това, при необходимост спокойно да признаеш пълната или частична правота на противника. Така печелите уважението на околните, показвате колко ви е скъпа истината, призовавате и противника си към отстъпчивост, карате го да смекчи крайностите в позицията си.

Но да признаете правотата на противника, можете само тогава, когато спорът не се свежда до вашите убеждения и нравствени принципи (те трябва винаги да са чисти и възвишени).

Човек не трябва да бъде като ветропоказател, да отстъпва пред опонента, за да му се хареса, или, боже опази, от страх, от кариеристични подбуди и т. н.

Но колко е красиво да отстъпите с достойнство по въпрос, който не ви кара да се отказвате от убежденията си (надявам се – високи), да приемете с достойнство победата, без да злорадствате над победения в спора, без да тържествувате, без да оскърбите законното самолюбие на опонента!

Едно от най-големите интелектуални удоволствия е да се следи спорът между умели и умни събеседници.

Няма нищо по-глупаво от спор без аргументи. Помните ли разговора на двете дами от „Мъртви души” на Гогол: „Мила, това е шарено! – Ах, не, не е шарено! – Ах, шарено е!”

Когато спорещите нямат аргументи, появяват се просто „мнения”.

Из „Писма за доброто и прекрасното“