.
Непланирано зло
Да се влюбя ми е мъчно за себе си. Осуетяване на едва намереното спокойствие, предателство. Хлабаво държа сърцето си на каишка. То, щом го повикам, се разбягва във всички посоки, иска бонбони за закуска и отказва да си ляга рано. Залагам всичко с бутон сенд и си лягам
Такава е тя, моята болка – малко, непланирано зло, което дращи нощем с черни нокти по прозорците на спящите деца. Всичките сравнения изчерпани, устата пресъхнала, мечтите – хилави и простосмъртни.
Как да се науча да живея, съм се питала дузина пъти, докато отпивам студено кафе и душата ми се дегизира в дим от безсмислена цигара. И си отговарям с мълчание, че съм си такава и някой отгоре е решил да ме закърми с неизбежност и да ми дари надежда от пух и тънък кристал, с която да си играя на доктор всеки ден – шия и дефиблирирам.
Нещо ми липсва. Нещо някъде дълбоко. Не знам как да си го набавя. Отчуждавам се от него, правя го незначителен минус. Копая му гроба и заставям най-смелото си аз да се моли нощем за него, без да е научено да крещи.
Така мразя да зависи от мен, така искам пълно надмощие. Коя е най-изгодната гаранция за свобода? Наивността е лека. Няма дума тежковерен. За да вярваш бързо, да си щастлив по-лесно, да си нещастен закратко.
А аз искам да съм друга. По-потребна и истинска, без сажди от мини. Да се влюбя като абсолютна глупачка. Все така недоносено, но с доверие. Да мога да звъня и сумтя пред врати, пускайки лоши мисли като обичано куче без нашийник, с убедеността, че няма да стигнат далеч.
Напомням си – прогледни, прегърни, бъди си вярна. Оглушавам, опразнявам. Дъното пропада в дъно. Има за днес и за утре. Все по-несвойствено, грозно, безсмъртно. Стенеща душа в изпушена без спирт цигара. Превърнете ме в пушек, в хале, летен вятър, камъче в обувка. Да се изгубя нежно в два без десет без пари, празни надежди, откраднати обещания в погубващи строгост целувки.
Предадена?
Невъзможно е човек да страда от предадена вяра. Под нея е знанието, че си можел да го избегнеш. Зад него обвинението, че не си трезв. А има ли по-страдалческо от цинизма, предрешен на реализъм? Цинизмът е обиден първолак, който се мръщи на душевните си позиви и много иска да учи за 6, но няма желание. Наивността те оставя по душа, тя е самата душа.
Кога ще се събудя с желанието, с което заспивам?
Има ли чуден път под носа ми и лъчът ми прозира ли? В бездънни дни. За днес и за утре. Вчера слушах, без да искам се зарадвах и се чух. Препълних се, залитнах, опазиха ме жива.
Колко искам да съм там, без да мога да се върна. Не мога да се върна. Нося късмет и машина на времето, но не и търпение, не постоянство, не себе си. Морето само ме познава гола и ме обича, без да пита.
Избрах си къде да потъна.
