.

Когато говорим за култура, не говорим само за книги, сцени и кино. Говорим за структура на значението – начин, по който нацията разказва себе си на самата себе си. Някои личности, макар и в обвивката на артистичната професия, са морални ориентири. Те не просто играят роли – те живеят истини, които повечето хора не смеят дори да изрекат. В българския културен контекст, една такава фигура е Мартина Вачкова.

Мартина Вачкова е родена на 29 юли 1959 г. в София. Дъщеря на актьора Григор Вачков – легенда сам по себе си – тя не просто наследява фамилна слава, а поема отговорността да я продължи и развие в свое, изцяло индивидуално измерение. Завършва НАТФИЗ и още от самото начало се очертава като актриса с характер, с позиция, с дълбочина, която не се симулира.

В днешното объркано време, където идентичностите често се разпадат, Мартина Вачкова напомня нещо фундаментално: жената може да бъде едновременно ранима и непоклатима, състрадателна и категорична, артистична и устойчива. В своите роли – независимо дали в телевизията, театъра или киното – тя носи усещане за истина, която не крещи, а присъства.

Мартина има дарбата да съчетава дълбочината със смях. Тя е терапевт чрез думи. Хуморът ѝ не е лек. Той е като музика – звучи весело, но носи тежки истини. Това е форма на интелект, на преживяна болка, трансформирана в мъдрост.

В живота трябва да си такъв, какъвто си, пък който те харесва – харесва.

Мен съвсем не всички ме харесват. За някои съм може би много простодушна, простонародна. Но това съм аз. Аз съм дъщеря на моя баща. Той беше истински народен артист. „Народен“ в смисъл на „обичан от народа“. И аз не, че съм се стремяла към това, но просто не мога да бъда друга, няма как да бъда друга.

Аз съм виждала как се държат хората и с мои колеги и мога да забележа разликата. Към едни колеги те едва се доближават, не ги пипат, има благоговеене към таланта им. А при мен идват, гушкат ме, прегръщат ме, тупват ме по рамото. Говорят ми на „ти“, за което някой би казал: „О, не ме уважават достатъчно“, но не. Аз се радвам, че е така. Нека ме гушкат, както гушкат децата си, както гушкат близките си, нека ме целуват. Това ми е много приятно. Когато един почитател ти говори на „ти“, значи, че те е приел като сродна душа, като брат, сестра…

Когато ме питат: „Защо ти е толкова леко, защо си толкова усмихната?“ аз отговарям: „Това е детството ми.“ Аз съм била само галена, прегръщана, целувана по милион пъти на ден. Толково много обич съм получавала, че тя е в мен.

Има хора, които смятат, че колкото по-отворен си, толкова си и по-раним. А аз вярвам в обратното. Надявам се, че ставам по-силна.

Смятам, че човек научава повече не само като чете за чуждия опит, но дори когато разказва за себе си това му помага да вижда нещата по-ясно. А и като чуеш как ще бъде интерпретирано или коментирано казаното от теб, също ти се наместват нещата. Аз изобщо нищо никога не крия. Учена съм да казвам истината от малка.

Хората знаят, че аз съм актриса, но не знаят, че аз съм много повече от театър и от кино. От всичките изкуства аз най-много обичам изобразителното изкуство. Тук е моето сърце – в галериите. Моята дъщеря е художник, всичките ѝ приятели, целият ѝ кръг е от художници.

Отказала съм се от опитите да търся брак, спрях да чакам любовта. Ако тя дойде, с радост ще я приема.

Женските уроци хич не ги научих в този живот и ако това ми е било мисията, съжалявам, но не съм я изпълнила. В приятелските отношения и в работата умея да балансирам, това го научих. Мъжко-женските отношения не ги разбрах. Всичко, в което има игра, в което има втори план, хитрост, не го разбирам. Не казвам, че успешните жени са кума лиси и лицемерни. Казвам това, което мисля и мога много пъти да загубя заради това. Не мога да хитрувам с мъжете.

Българската жена се бори професионално да израства и да бъде перфектна майка, домакиня, да е интелектуално на ниво, да задържи мъжа си. Това е страхотна битка. Жената тича на много фронтове. Тя балансира, запушва дупките, отпуска въздуха като се насъбере. В това виждам нещо драматично. Намира сили и да се гримира дори. Аз нямам сили да сложа грим. В ежедневието ми не можеш да ме видиш гримирана. Жената, която има мъж и иска да го задържи до себе си, трябва да намери сили да сложи едно червило, да пооправи косите си, а не да е като чума. Свалям шапка на жените, които успяват да балансират, да подредят деня си и да намерят време за всичко.

Ако в най-тежката ситуация, човек погледне нещата от друг ъгъл, от смешната страна – преминава с лекота.

Хармонията за мен е най-важното нещо. Знам, че каквито разочарования да имам, идва нещо по-добро.

Ненавиждам мрънкането и хленченето. И след като толкоз ме дразни, единственият ми начин е да застана срещу него одобрявайки. Аз искам да одобрявам, искам да съм „за“, а не „против“. Като подкрепям, се чувствам по-силна. Искам да казвам браво, да ръкопляскам и използвам и най-малкия повод за това. Когато виждам проблеми, работя по тях. Не е правилно на всеки да намираш маана, да иронизираш и подиграваш. В това сме много силни, а какво правим?

От приказки няма полза. Няма значение какво се приказва по телевизиите. Досега медиите само разделят хората, настройват ги едни срещу други, провокират ги. Идва друго време – не на говорилнята в телевизията и безсмисленото бръщолевене.

Не наричам себе си бунтар, но всеки ден правя нещо. Аз съм работяга, работещ човек. Бунтът ми е против празното говорене, против насаждането на омраза, против глупостта и посредствеността. На хората не им се дава право да разсъждават и да мислят, промиват им се мозъците.

Това е другият ми бунт, че наричаме подигравката хумор. Това не е хумор, това е жалко и пошло, не е остроумие. Единственото, което аз мога да правя е да работя.

Баща ми – Григор Вачков, носеше мъжкото у себе си, дух, който сега го няма, в днешно време липсват мъжкари.