.

Насим Никълъс Талеб е ливанско-американски философ, есеист и специалист по анализ на риска. Магистър по бизнес администрация от бизнес училището „Уортън“ и доктор на Парижкия университет. Автор на едни от най-значимите изследвания на риска и редките и непредвидими събития с огромно въздействие – „Надхитрени от случайността“, „Черният лебед“ и „Антикрехкост“.

В „Да заложиш своята кожа“ Насим Талеб ни запознава с принципа, който се отнася до справедливостта, честта и саможертвата, а именно, че тези, които вземат решения за другите, трябва да залагат собствената си кожа.

При прилагането на този принцип се намаляват ефектите от отклонения: между действие и празни приказки, между последствие и намерение, пракитка и теория, чест и репутация, експертност и шарлатанство, конкретно и абстрактно, етично и законно, истинско и привидно.

За да разберете защо етиката, моралните задължения, и уменията са неразривно свързани в истинския живот, помислете за следното. Когато кажете на някого, който носи някаква отговорност, да речем счетоводителя ви: „Аз ти вярвам”, какво имате предвид: 1) вярвате в етиката му (че няма да отклони парите към Панама), 2) вярвате на прецизността му като счетоводител или 3) и двете? В истинския свят е трудно да се разграничат етиката, от една страна, и познанията и компетентността от друга.

Ако извличате полза, трябва да поемате и някакъв риск, а не да оставите другите да платят цената за вашите грешки. Ако поставяте другите в риск и те пострадат, трябва да си платите за това. Както трябва да се отнасяте с другите така, както бихте искали те да се отнасят с вас, така би трябвало и да споделяте отговорността за събитията без несправедливост и неравенство.

Не приемай съвет от човек, който печели от него, освен ако няма да понесе отговорност заради съвета си.

Ако изкажете мнение и някой ви послуша, вие сте морално задължен и сам да понесете последствията от това.

Бюрокрацията е конструкция, чрез която индивидът е удобно отделен от последствията от своите действия.

Децентрелизацията е основана на простата идея, че е по-лесно да се вършат глупости на макро ниво, отколкото на микро ниво.

Ако не децентрализираме и не разпределим отговорността, това ще се случи от само себе си, по трудния начин: в една система без механизъм на „залагане на собствената кожа” има голямо натрупване на дисбаланс и накрая ще се взриви, за да се поправи. Ако оцелее.

Никога няма да убедите напълно някого, че греши; само реалността може да го стори.

Реалността не се интересува от убедителни аргументи: в нея е важно само оцеляването.

Проклятието на модерността е, че все повече стават хората, които са по-добри в обясненията, отколкото в разбирането.

Еволюцията се случва единствено ако съществува риск от отмиране. Иначе казано, ако не съществува риск, няма и еволюция.

Все още срещам учени, които, без да „залагат собствената си кожа”, защитават еволюцията, като в същото време отхвърлят принципа на споделянето на риска. Те отричат идеята за „творение” от всезнаещ създател, а в същото време искат да ни наложат човешко „творение”, сякаш знаят всички последствия от него. В общи линии, колкото повече хора боготворят свещената държава (или нейния еквивалент – големите корпорации), толкова повече мразят принципа „да заложиш своята кожа”. Колкото повече вярват в способността си да правят прогнози, толкова повече не признават този принцип. Колкото по-изтупани са с костюми и вратовръзки, толкова по-малко обичат да залагат собствената си кожа.

Via negativa е принципът, че сме по-наясно кое е погрешно, отколкото кое е правилно, и това знание нараства чрез изваждане. Освен това е по-лесно да разбереш, че нещо е погрешно, отколкото да откриеш решение. Премахването е по-смислено от добавянето, защото добавянето може да има някакви непредвидени и сложни примки на обратната връзка.

Не може да съществува демокрация без безусловна симетрия на правото на изразяване и най-голямата опасност е хлъзгавият склон на опитите да се ограничава свободата на словото, за да не се наранят нечии чувства. Подобни ограничения не идват непременно от самата държава, а по-скоро от насилственото налагане на интелектуална монокултура чрез твърде активната полиция на мисълта в медиите и културния живот.

Има разлика между шарлатанин и един наистина действащ член на обществото, иначе казано между ръсещ макроглупости „политолог” и водопроводчик, или между журналист и човек на мафията. Хората на делото побеждават чрез дела, а не чрез убеждаване. Цели области (да кажем икономиката и другите социални науки) се превръщат в шарлатанство заради липсата на принципа „да заложиш своята кожа”, който да ги свърже с реалността (докато участниците спорят за „наука”).

Прогнозирането, особено когато се прави „научно”, често е последното убежище на шарлатанина и е такова още от древността.

Заменянето на „естественото”, което е вековно старо, процеси, оцелели след милиарди многоизмерни стресори, с нещо от „научно” списание, което може да не оцелее при репликация или статистически анализ, не е нито наука, нито добра практика.

Понастоящем науката е превзета от търговци, които я използват, за да продават продукти (като маргарин или генетично модифицирани решения) и, иронично, едно скептично по своята същност начинание е използвано, за да бъдат заглушени скептиците.

Автор: Насим Талеб
Източник: „Да заложиш своята кожа”, 2018, изд. Инфо дар
Превод: Боряна Даракчиева