.
За книгата
„Другото време „, ИК Жанет-45 e втората стихосбирка на Нели Станева. Книгата илиза под редакцията на Рене Карабаш, илюстрации Вероника Белчева. Стиховете проследяват едно устремено извън естествения си кръговрат вътрешно време, което, отричайки смъртта (поантата), вечно се разминава и с живота.
„Чуплива, мека, аморфна като слюдестото тяло, легнало на корицата. Тук нещата са ефирни и ефимерни, формите са условни, всичко трае само колкото тялото успява да го удържи и после се променя в нещо ново – спомен, дъх, неслучило се бъдеще. Другото време почва с града, който е „вечно гладен за черно“ и свършва в обещаващото бяло на Алпите. Прилича на край, но всъщност „бъдно минало време“, „където за малко си спрял“.
– Доротея Василева
„Поезия, която дръзва да разкаже своята истина с рима и ритъм. „Отказвам да се движа наобратно“, твърди Нели Станева в стихосбирката си „Другото време“ и завърта сезоните. Читателите на тази книга разбират, че след преминаването през целостта на този времеви цикъл, нищо в живота на лирическия герой няма да е същото.“
– Катерина Стойкова
„Поезията на Нели Станева е жизнено зелена като пролет, топла като лято, ярка и богата като есен, изпепеляващо бяла като зима. Бих искал да мога да пиша така „възхитително и леко“ за дълбоко вярващите в светлото и приемащите мрака. Поезия, каквато отдавна не сме имали, но е вече тук. Позволете ѝ се.“
– Светлозар Желев
За авторката
Нели Станева е родена през 1983 в Сливен. Завършва английска езикова гимназия и бизнес администрация в Германия. Част от литературната школа към читалище Зора, Сливен и творческа академия Заешката дупка, София. Публикации в Литературен вестник, сп. Съвременник, Жената Днес, DICTUM, сп. Артизанин, сп. Текстил и др. Нели разделя времето си между Швейцария и България, между поезията и прозата, между книгите и новите технологии.
Поглед в книгата
GENIUS LOCI
Има такива места
по силната мускулна
плът на земята,
има такива места,
където врабците са толкова
крехки, че трудно летят,
и тухлите ронят се тихо,
където и бог недочува,
а иначе същите дивни сезони,
които рисуват картини,
тук бавно убиват. Убиват.
Висят по вратите хербарии
от тъжни лица. Но така e.
Има много такива места.
Със влажни липи и мусони,
пластмасови столове
и скрити във джоба лица.
Връхлитат от всички посоки.
Ти вдигаш ръка да ги спреш,
отваряш уста и застиваш
наред с куп боклук. Ти, копнеж,
израстък в земята порочна.
Не беше ли
смелост да дойдеш,
смелост
в това сам да се озовеш,
наред с излинялото тревно
и тухлено,
наред със безумното синьо
и слънцето, вятъра, къщите,
да дойдеш, красив и ненужен?
За теб трябва да има
такива места –
разпасани рани в корема
и кучета, лаещи, плачещи.
За тях трябва да има
ритъм, настроен по теб:
напред, тик-так, после обратно
назад. Бъдно минало време,
град в град, тяло във тялото,
където за малко си спрял.
СЪЗДАТЕЛ
Все по-странно подреждаш планетите.
Не че вярвам във тях. Но ти – да.
Настояваш страха да усетя
под душащата длан на дъжда,
който плисва по сухото искане,
подредено в парцели земя.
Нелогичното време притиска ме
към космическата ти тишина,
където сега наблюдавам
как разместваш планетите сам.
Знам:
аз не бива да заздравявам,
да изсъхвам (като надпис
със светеща в мрака боя).
Аз не бива да заздравявам,
имаш нужда от мен и кръвта ми.
Все по-странно подреждаш ми раните.
Все по-дълго бездейна стоя.
