.

Немският писател Томас Ман (1875-1955), в периода между двете световни войни се опитва да проумее най-важния човешки мит – този за грехопадението на човешкото същество и учението, което разделя света на три обособени елемента – материята, душата и духът, между които, с участието на божеството се развива действието на онзи роман, чийто истински герой е склонната към авантюризъм творческа душа на човека.

Човешката душа, а това ще рече: прачовешкото начало, подобно на материята, е била една от първоначално установените основи на битието и тя притежавала живот, но не и знание.

И то до такава степен, че пребивавайки в близост до бога в един висш свят на мир и щастие, тя, при своята склоннност – думата взета в нейния пряк смисъл, сочещ посока – към още безформената материя, се поддала на безпокойство и объркване, пламнала от желание да се съчетае с нея и да предизвика образуването на форми в нея, от които да получи физически наслади.

Но жаждата и мъката, възбудени от нейната страст, след поддаването й на изкушението да слезе извън родината си, не намалели, напротив, те се засилили до непоносима степен поради това, че материята в своята неподатливост и инертност държала да остане в първоначалното си безформено състояние, тя изобщо отказала да приеме в угода на душата каквато и да е форма и по всеки възможен начин се противопоставяла на всякакво оформяване.

Тогава бог се намесил, тъй като намерил, че при това положение на нещата не остава друго, освен да се притече на помощ на душата в нейната така неразумна всеотдайност.

Той я подкрепил в любовната й борба с противящата се материя, създал света, с други думи, помагайки на прачовешкото начало, сътворил здрави, дълговечни форми в материята, за да може душата да получи физическо задоволство от тези форми и да породи в нея човеци.

Веднага след това обаче, следвайки мъдро един добре обмислен план, бог извършил и нещо друго.

От субстанцията на своята божественост, той изпратил на човека в този свят духа, за да разбуди заспалата в телесната й обвивка човешка душа и с бащинска повеля да ѝ посочи, че мястото ѝ не е в този свят, че нейното сетивно увлечение е било грях, като последица на който трябва да се сметне и създаването на този свят.

Така че това, което духът постоянно се опитва да обясни на запленената в материята душа, това, за което той непрестанно я предупреждава, е простата истина, че ако не е било нейното неразумно съчетаване с материята, светът нямало да бъде създаден и че ако тя се отдели от него, съществуването на света на формите ще се прекрати веднага.

Да пробуди такова съзнание в човешката душа е следователно задачата на духа и цялата му надежда, всичките му усилия имат за цел обзетата от страст душа да бъде уведомена за създалото се положение, за да разбере тя най-после, че нейната родина е висшият свят, и да избие от съзнанието си долния свят, да се устреми наново към собствената си сфера на мир и щастие и да се прибере у дома си.

В мига, в който това стане, долният свят ще престане да съществува, материята ще си получи обратно своята упорита своенравност, ще бъде освободена от обвързаността си с формата, ще може отново да се радва на безформеното си състояние и ще бъде по своему пак така щастлива, както е била в предвечността.

Из: „Йосиф и неговите братя“