.
На 22.06.1898 г. се ражда един човек, който има какво да разкаже – Ерих Мария Ремарк. На тридесет години пише автобиографичното си произведение „На Западния фронт нищо ново“, което става една от най-големите сензации в историята на литературата.
Романът започва с изречението: „Тази книга не е нито обвинение, нито изповед. Тя е само опит да се разкаже за едно поколение, унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди.“
Фразата „На Западния фронт нищо ново“ е рутинно съобщение за затишие по време на военни действия. Ремарк я използва като заглавие на книгата си в ироничен смисъл, защото тя описва тъкмо обратното – страх, ужас и мъчителното съзнание за невъзможността да се оцелее.
Ето ме, стоя пред вас и трябва да ви бъда учител и наставник.
Но на какво да ви науча?
Да ви кажа, че след 20 години ще сте изсушени и осакатени, че ще затрият най-волните ви пориви и безжалостно ще ви тласнат към посредственост.
Да ви разкажа, че образованието, културата, науката не са нищо друго освен ужасяваща гавра, докато хората воюват един срещу друг с газ, желязо, барут и огън в името на бога и човечността.
На какво да ви науча, малки същества, вас, които единствени сте запазили чистотата в тези страшни години?
На какво мога да ви науча?
Да ви кажа как се издърпва капсула на ръчна граната и как се мята срещу хора?
Да ви покажа как се пробожда човек с щик, как се пребива с приклад или заколва с лопата?
Да ви демонстрирам как дулото се насочва срещу такова необяснимо чудо като дишаща гръд, пулсиращи бели дробове, живо сърце?
Да ви разкажа какво е тетанусен паралич, разкъсан гръбначен мозък, отнесен череп? Да ви опиша как изглеждат пръснат мозък, раздробени кости, изсипващи се от корема черва?
Да ви демонстрирам как стене ранения в корема, как хърка ранения в дробовете, как свисти гърлото на ранения в главата?
Нищо повече не зная! Нищо повече не съм научил!
Или да ви заведа до сиво-зелената карта отсреща, да прекарам пръст по нея и да ви кажа, че тук е била убита любовта?
Да ви обясня, че книгите в ръцете ви са уловки, с които примамват безхитростните ви души в гъсталака от фрази и в телените мрежи на фалшифицираните понятия?
Ето ме, стоя пред вас опетнен, виновен и би трябвало да ви помоля: останете каквито сте и не позволявайте да злоупотребят с топлата светлина на детството, да я превърнат в парещ пламък на омразата!
Челата ви все още са облъхнати от повея на невинността – как да ви уча! Мен все още ме преследват кървавите сенки от миналото – как да дръзна да ви доближа!
Нима първо не трябва отново да стана човек?
Виждам, че народи биват хвърляни един срещу друг и се избиват безсмислено, несвястно, нелепо, покорно, невинно.
Виждам, че най-умните мозъци на света изнамират оръжия и думи, за да направят всичко това още по-изтънчено и по-дълготрайно. И заедно с мен го виждат всички хора на моята възраст, тук и от другата страна, в целия свят, заедно с мен го преживява цялото мое поколение.
Колкото безсмислено е всичко, което някога е било писано, вършено, мислено, щом това е възможно!
Всичко трябва да е лъжа и празен шум, щом като културата на хилядолетия не е могла да попречи да се проливат тия реки от кръв, да съществуват тия зандани за изтезаване на стотици хиляди.
Вече съм го забелязал: ужасът е поносим, докато се свиваш и не го гледаш в очите – почнеш ли да размишляваш върху него, убива.
Колко мъка може да се таи в тия две мънички петънца, които могат и с пръст да се закрият – очите.
Години наред наше занимание беше да убиваме – то бе първата ни професия в живота.
Това, което знаем за живота, се свежда до смъртта.
Източник: lunatic.bg