.
Тарас Шевченко (1814-1861) е известен украински поет, художник и политически деец. Литературното му наследство се смята за основа на украинската литература.
Шевченко е оставил литературни произведения на украински и руски език, а също така и произведения на живописта.
През 1923 г. Тарас Шевченко е приеман за първоучител на българската поезия с оглед влиянито, което е оказал върху творчеството на Петко Славейков и Любен Каравелов.
Шевченко се ражда в семейство на крепостни селяни. Когато е на 10 години, умира майка му, а когато е на 12, и баща му. Следват много тежки години за безпризорното сираче, което пасе стада овце и помага на местния свещеник и учител. Учи се на изобразително изкуство в родния си край.
Неговия помешчик Павел Енелгардт (един от 4-те най-едри земевладелци в Украйна, владеел 18 000 души) го взима като придворен живописец първо във Вилно, а после и в Сакт Петербург, където той се запознава и прави силно впечатление на елита на изобразителното изкуство в Русия.
Автопортрет
Карл Брюлов се решава да откупи свободата на младия Тарас от неговия господар, като за целта събира исканите от Енелгардт 2500 рубли (равняващи се по стойност на 45 килограма чисто сребро). За целта Брюлов русува картина която е продадена чрез търг в който участва и императорското семейство.
В Петербург Шевченко става студент при Брюлов в Художествената Академия, издържа се с много гравюри и картини. Там той започва своята литературна дейност основно на украински език за което поема редица критики от властта и руските литературни критици за това че пише на „мужицкият език“ или „малоросийското наречие“.
Той няколко пъти се връща обратно в родината си, където се сблъсква с реалностите на все още закрепостените си роднини и познати от детството, но и неговата слава на художник и поет го свързва с украински поети и интелектуалци, но и представители на местното дворянство, които му симпатизират.
Най-плодотворният и щастлив период от живота му е между 1840 и 1847 година, когато излизат негови стихосбирки.
През април 1846 година става член на тайната украинска организация „Кирило-Методиево братство“; в нейната програма били идеите за украинско национално възраждане, панславизъм под формата на славянска конфедерация, демокрацията и социалното равенство (включително отпадането на крепостничеството).
През 1847 повечето членове на организацията са арестувани и потърпяват различни наказания за своята политическа дейност. Следствието не доказва членството на Шевченко в организацията, но въпреки това решава да го накаже за неговата литературна дейност. В свой доклад началника на Третото Отделение (политическата полиция на Руската империя), Ф. А. Орлов е обелязано, че е:
„…съчинявал стихове на малоруски език с най-възмутително съдържание. В тях той ту изразявал плач по мнимото поробване и бедстване на Украйна, ту възглашавал за славата на хетманското управление и предишните свободи на казачеството, ту с невероятна дързост изливал клевети и жлъч към личности от императорския дом.“
Наказан е с военна служба в Орската крепост (в планината Урал, днешната Оренбургска област на Руската федерация), без право да пише и рисува. Той нарушава забраните, за което е арестуван втори път и заточен в днешен Казахстан, където продължава тайно да рисува и да пише.
Той е освободен през 1857 със смъртта на Николай Първи, но остава под наблюдение на тайната полиция до края на живота си.
Един от последните му проекти е Буквар на украински език наречен „Южноруски буквар“ за ползване в неделните училища, който печата в 10 000 екземпляра за собствени разноски. Въпреки че самият буквар не нарушава никакви закони и цензурата не го спира от разпространение, Руската православна църква го обявява за еретичен и затваря неделните училища които го продават.
Шевченко умира през 1861 година в Санкт Петербург на 47 години, няколко месеца преди отпадането на крепостничеството в Руската империя.
Първите преводи на поезията му на български са от преди Освобождението (60-те години на 19 век) и са от Любен Каравелов и Райко Жинзифов.
През пролетта на 2009 г. е открит паметник на поета на площад „Възраждане“ в София.
ХЛАДЕН ЯР
Всеки има своя мъка
и тегло проклето.
И аз имам. Вярно, чужди,
но гризат сърцето.
Някой може би ще каже:
на кого е нужно
туй, което е заспало,
днес да се събужда?
Яр, например – та към него
няма днес пътека,
струва ти се, не е стъпвал
тук човек от века.
А замислиш ли се – спомниш:
път е тук минавал
от манастира на Мотра,
та до Яр преславен.
Някога Яр бил е лагер
бунтовен, хайдушки –
хайдамаците във него
чистили са пушки.
Сбирали се нощем, сякаш
от кръста свалени,
син с баща и брат със брата
във борба свещена
грозно за мъстят на ляха
за тегло и мъка…
Де изчезна, път човешки,
къмто Яр утъпкан?
Сам ли с тъмен лес зарасна,
или посадиха
тук дървета – да не дойде
някой в нощи тихи
за съвет: какво да правим
с пановете нови,
с тези ляхи местни, що са
на всичко готови?
Никой няма да те скрие!
Железняк тук броди
и към Уман гледа, чака
Гонта да си доде.
Не, не крийте, не тъпчете
светите закони,
не наричайте велики
страшните Нерони!
Царските войни свещени
вие не славете,
че самички не знаете
що вършат царете,
а крещите, че давате
душата си щура
за отечеството!… Мила
овнешка натура!
Глава слага на дръвника,
а защо – не знае;
че отгор на туй мръсникът
и Гонта ругае:
„Хайдамаците са банда,
разбойници черни.
Петно в нашата история…”
Лъжеш, кожодеро!
Разбойникът не отива
да умре свободен,
да разбие оковите,
що са на народа
сложени от вас… Сина си
той не ще убива,
за край роден не разбива
сърцето си живо.
Вий сте гарвани проклети,
вие сте бандити!
По какъв закон човешки
вие, паразити,
със земята наша обща
и с хората клети
търгувате?
Пазете се!
Добре се пазете.
Ще излъжете децата
и слепеца-брата.
Но бог няма да излъже
никой на земята!
Ще настане ден на радост,
на мъст и разплата.
Откъм Хладен Яр ще тръгне
огън по земята!
Вюнишча
17 декември 1845