Тома Марков е редактор на книги на Хайнер Мюлер, Чарлз Буковски, Любомир Левчев, на книги на авторите на „БързаЛитература“, както и на много други. Автор е на пиесите: „Забравен от някого тромпет“, „Кофите“, „Боливуд“, както и на „Трима със сиви шушляци“ в съавторство с Мартин Карбовски.

Работил е за списанията „Егоист“, „Плейбой“, „Мениджър“ и е публикувал в Poetry Magazine, както и ORIENT EXPRES, Лондон, под редакцията на Фиона Сампсън.

Известен е с колоритния и театрален начин, по който представя литературата пред публика.

ГОВОРИМ СЛЕД ЦЯЛ ДЕН
Същият ден е изтекъл,
изтекъл е много бавно,
бавно като капеща чешма, но
това никак не дразни,
защото денят е прекаран с нея.

„И аз ще стана лош“, казвам й.
„Защо?“, пита тя.
„Просто не мога да си представя,
че ще отидеш в Ада без мен – и
какво, по дяволите,
ще правя сам, заобиколен от
ангели и поети, а?“
„Поетите винаги ли отиват в Рая?“
„Винаги, що за въпрос?“
„Те не скучаят ли там?“
„Поетите никога не скучаят.“
„Но в Рая няма нищо за пиене,
как намират сили да се справят тогава?“
„Не им трябва пиене там, те
се нуждаят от това само тук, на земята,
за да могат да лягат от време на време
върху тротоарите – без никаква тъга…“

Тя вярва. Казва, че няма никаква нужда
да ставам лош. Че така ме харесва. И
казва, че ще положи всичките си усилия
да стане добра – да наклони везните…
Дори щяла да почне да пише стихове –
като ме гледа, щяло да й дойде добре:
седиш по цял ден в къщата си, пиеш
бяло вино, говориш с красиви жени,
те правят от живота ти това нещо,
за което всеки задник би ти завидял,
на всичкото отгоре после отиваш в Рая,
общуваш на живо с тези, които само
си имал възможност да четеш с възхита,
крачиш в ритъм с някой Хораций и
помахваш с ръка на Данте или Д`Анунцио,
чакаш тези, които не са дошли,
най-после да се наканят да пристигнат… И
не се налага да съчинявате нещо ново… И
се наричате един другиго – fabro.

ГОВОРИМ СЛЕД ЦЯЛА НОЩ
Не е достатъчно силно. Може
и по-хубаво да се напише. Не
е достатъчно вечно, почти
винаги казва тя, когато чете
моите така безсмъртни неща.
Казвам й да не се тревожи. Още
й казвам да ми разкаже нещо.
Пак сме се събудили голи днес…

Сънувала е една негърка, висока
над три метра. Негърката
много приличала на Скънк Ананси
и била облечена само в
пъстри пера и леопардова кожа,
била пратеничка от Ада
и била изпратена да я прибере там.

Случката в нейния сън
се развива в една закусвалня около
магистрала „Хемус“, малко
преди да стигнеш до Ада,
който в тази поема според мен е Градът.
Закусвали цялото семейство,
майката, бащата, двамата братя, тя
трябвало да ги отпрати по пътя,
за да поеме на последно пътешествие
със Скънк Ананси. Както и да е…
Накрая негърката й дава отсрочка.

Това, което се е случило, е показателно.
Знаем, че знаем, че няма странни неща.
Затова мълчим сънени и ужасени.
Чудим се – дали да не се изчукаме още
един път преди закуската, преди
да се е появил окончателният пратеник.
Да го правиш с нея дори твърде много,
никога не е достатъчно. Казвам й го…

ЖИВОТЪТ НЕ Е СЪН
Толкова тъпи моменти
са останали в историята.
Безсмъртната любима на Бетовен
не вижда писмото му и тръгва.
Обожавам Гари Олдман в този филм.
Обожавам такива актьори –
Клаус Кински, Брандо или Шон Пен.
Другите са като недоразумението
между великия композитор и мацката,
като да питаш някоя тъпачка за
любимите й книги и тя да ти отговори:
Малкият Принц, Алхимикът, Мечо Пух…
Да говориш за красивото,
без да си правиш труда да го забелязваш,
е основната позиция днес.

Историята, напук на Фукуяма, продължава,
тъпите моменти не спират.
Животът ни все повече започва да прилича
на личния живот на Шуберт,
който, заведен да изгуби своята девственост,
умира от болестта на Венера.
Тъпите моменти нямат край. Езра Паунд написа
великите си неща, затворен
в лудницата „Св. Елизабета“. Тома Елиът се жени
за гадже с перманентен мензис.
Дилан Томас – преди да умре –
изпи осемнайсет двойни бърбъна и предположи,
че това е световен рекорд.
Е, защо тогава да се чудим, че нещата отиват на зле?
Дори лондонските поети днес
са станали по-кухи от пипети.
Да, такава отдавна е истината.
Подло е времето на надеждите.
Щом трябва повече да знаеш от това,
което можеш да докоснеш с ръка –
където и да се намираш, винаги ще си несигурен.

СЪЩОТО НЕЩО
А когато всичко свърши
и вече няма нищо друго,
знаеш, че не бива да го
правиш, но се впускаш,
като не забравяш да се
смееш, така, без да искаш,
да бъдеш нещо повече
от това, което беше вчера –
същият – без нито един
хляб в шкафа за хляб, без
нито едно яйце в сърцето,
без кръв и нито дори без
асфалт, по който някак
да караш… Ти няма къде
да стъпиш – наистина.
Започни отново да летиш.

КРИЛЕТЕ НА ПЕСЕНТА
Те разговарят. Те имат мнение.
Виждат знаци навсякъде. Не
харесват нищо. Загубени сме.

Ще ги видиш на избрани събирания,
те са групирани около някого,
за когото папийонката е пеперудност.

Те винаги знаят за какво
да напишат. За тях
това е като каланетика.

Вижте още: Мисля, че трябва да знаеш какво е да гладуваш четири-пет дни – ЧАРЛЗ БУКОВСКИ