Райна Кабаиванска е българска оперна певица, работила дълги години в Италия, един най-значимите сопранови гласове през втората половина на XX век, музикална педагожка и общественичка. Тя е кавалер на Ордена на Италия, пет пъти най-популярна личност на Италия и два пъти музикант на годината.

Бележи грандиозни успехи в изявите си на световните музикални сцени, които и донасят световна слава. Пее в Метрополитън опера, Виенската опера, Арена ди Верона, московския Болшой театър, лондонския Ковънт Гардън, Карнеги хол.

Преподавател е в музикална академия в Италия и в майсторски класове в Нов български университет, голяма част от приходите от концертите си дарява за стипендии за млади музикални таланти. Тя основава и Фонд „Райна Кабаиванска“, който отпуска стипендии за млади български таланти.

Смятам, че човек нищо не научава през живота, т.е. продължава да повтаря същите грешки, които е правил в миналото. Поне от моя личен опит зная, че всяка грешка, която съм плащала много скъпо и съм се заричала никога повече да не я повтарям, винаги продължавам да я повтарям. Това е може би лошо от една гледна точка, но от моята гледна точка е добро, защото значи един определен характер.

За мене пеенето никога не е било въпрос на живот и на смърт. За мене пеенето е работа. Аз не бих могла да живея, без да работя, без да съм включена активно в някаква дейност.

За мене пеенето е, както вече казах, и една човешка реализация. Но абсолютно не се страхувам от последната завеса. Напротив: чакам я с нетърпение, защото в този напрегнат живот, който сега водя, виждам колко много неща загубвам, колко много книги не мога да прочета, колко музика не мога да чуя – и не оперна музика. Така че, просто с желание чакам края, за да мога да остана малко вкъщи, да се занимавам повече със семейството си и повече с тези неща, които сега прескачам…

Ако искате да се забавлявате, да ходите по тържества, обеди и вечери, ще се простите с успеха. Виждам как тези, които са поласкани от светския живот, защото не може да се отрича, че той ни се предлага непрекъснато, траят 2-3, 3 години и половина. А другите, които имат дисциплина и могат да се жертват, оцеляват на сцената повече от 5 десетилетия като мен.

Реалист съм и никога не съм имала култ към себе си. Може би това ме е спасило, защото сега имам абсолютно нормален живот. Виждам някои колеги, които подлудяват без сцената, без славата. Никога не съм си казвала: Аз, аз, аз. Може би това ме е спасило. Винаги съм гледала с ирония на кариерата. Стремяла съм се да търся равновесие между нея и семейството, което никак не е лесно, защото и двете страни по някакъв начин страдат. Вземаш и от едното, и от другото. Нито рак, нито риба в края на краищата. Но сега се реализирам с младите. Да се живее с музика, е прекрасно. Разтоварваш се и забравяш какво има наоколо.

Бръчките са много, но аз не ги гледам, дрехите стават теснички, това е положението. Косата ми е бяла вече от много години, но нямам комплекси. Старостта е нещо много нормално. Идва и не си отива.

За мен миналото не съществува, аз винаги живея за утре.

Трябва да се проникне в душата. Това е една дума, която вече не се употребява – душа, но аз вярвам, че има душа. Трябва да се проникне в душата и да се извадят хубавите неща, благородните качества и да се покажат на света. А ние, оперните певци, имаме тази възможност да покажем добрите си качества на света от сцената.

Младите хора трябва да вярват в бъдещето, да не се надяват на външна подкрепа, да не мислят, че всичко става с ходатайство. Сега вече светът е отворен, те имат вече целия свят в ръцете си и зависи само от тях да влязат в света.

Моята характеристика е чувството за самокритика. Винаги съм имала много ясна представа за собствените си граници, докъде мога да стигна. Така че съм правила само това, в което можех абсолютно да дам сто на сто.

Аз виждам как вече няма място за духовност. Ето защо трябва да се борим. Ето защо и аз се боря за младите. За да се запази едно наследство, което е страшно важно. Човек няма нужда само да се нахрани, да си напълни стомаха. Той има нужда от красота, от изкуство. От нещо възвишено.

Изкуството е много жестоко – това е един естествен подбор. Там или можеш, или загиваш. Или си номер едно…

Работата за мен е радост, особено с млади хора. Те ми дават заряд и надежда, че светът ще се върне към старите стойности.

Вижте още: ЦЕЛИЯТ СВЯТ НОСИ НА РЪЦЕ ТОДОР МАЗАРОВ, НО БЪЛГАРИЯ НЕ ГО ПРИЗНАВА