„Луди години“ е истинската история на Сузана Кейсън, която описва собствените си преживявания в психиатрична клиника. Книгата, издадена през 1993 г. се превърна в световен бестселър, а филмът по нея от 1999 г. пожъна бурен успех на международния екран.

За ролята на Лиза Анджелина Джоли заслужи Оскар, Златна палма в Кан, както и Награда от Гилдията на филмовите актьори за поддържаща женска роля. В главната роля на писателката Сузана Кейсън се превъплъти красивата Уинона Райдър

За топографията на паралелния свят

Как попадна там, питат хората. А всъщност искат да узнаят дали има вероятност с тях да се случи същото. Не мога да отговоря точно на въпроса. Мога да им кажа само -лесно е.

Лесно е да проникнеш в паралелен свят. Толкова са много: на лудия, на престъпника, на инвалида, на умиращия, навярно и на умрелия. Те съществуват успоредно в този свят, напомнят на него, но не са вътре в него.

Повечето хора преминават отвъд постепенно, пробивайки дупчица след дупчица в мембраната между тук и там, докато се образува процеп. А кой би могъл да устои на един процеп?

В паралелния свят законите на физиката не важат. Не е необходимо нещо, което се издига, след това да пада, тялото в покой не е склонно да остане в покой и не може да се разчита, че всяко действие ще предизвика равно противодействие.

Времето също е различно. Понякога се върти в кръг, тече назад, прескача от сега към после. Самият строеж на молекулите е променлив. Масите могат да са часовници, лица, цветя.

Това обаче са факти, които откриваш в последствие.

Друга особена черта на паралелния свят е, че макар и невидим от тази страна, попаднеш ли веднъж в него, лесно можеш да различиш света, от който си дошъл. Понякога той изглежда огромен и застрашителен, тресящ се като гигантско парче желе, друг път е умален и примамлив, ярък и кръжащ в орбитата си. Но и в двата случай не може да бъде отминат.

Моето самоубийство

Самоубийството е вид убийство – предварително обмислено убийство. Не е нещо, което правиш в първия миг, след като ти хрумне подобна мисъл. Минава време, докато свикнеш с идеята. Освен това се нуждаеш от средство, сгоден случай и мотив. Сполучливото самоубийство изисква добра организация и хладен ум – неща, които рядко се съвместяват с нагласата за самоубийство.

Важно е да развиеш у себе си чувство на отчужденост. Един от начините да го постигнеш е да се видиш във въображението си мъртъв или в процес на умиране. Ако застанеш пред прозорец, трябва да си представяш как тялото ти пада от перваза. Ако ти попадне нож, да си представяш как пронизва кожата. А ако отсреща се задава влак, да си представяш собствения си труп, размазан под колелата. Тези упражнения са наложителни, за да постигне човек подходяща дистанция.

Най-съществен е мотивът. Без силна мотивация си изгубен.

Моите мотиви бяха слаби: някакво съчинение по история, което не исках да пиша, и въпросът, който си задавах месеци наред: Защо да не се убия? Мъртва, нямаше да се налага да пиша съчинението. Нито пък трябваше да мисля върху въпроса за самоубийството.

Разсъжденията ме изтощаваха. Веднъж постави ли си го човек, въпросът не излиза от главата му. Мисля, че много хора се самоубиват само за да приключат с терзанията дали да го направят, или да не го направят.

Каквото и да мислех, каквото и да вършех, всичко биваше моментално въвлечено в този спор със себе си. Изтърсвам глупава забележка – защо да не се самоубия? Изпускам автобуса – по-добре да туря край на всичко. Дори хубавите неща влизат в сметката. Филмът ми хареса – може би не бива да се самоубивам.

Впрочем исках да убия само една част от себе си – онази част, която искаше от мен да се самоубия, която ме теглеше към спора за самоубийството и превръщаше всеки прозорец, домакински прибор и спирка на метрото в реквизит на трагедията.

Светът, било то наситен с образи или кух, предизвикваше у мен единствено реакция на отрицание. Когато се очакваше да съм будна, аз спях; когато се очакваше да говоря, мълчах; когато ми се предлагаше удоволствие, го избягвах. Гладът, жаждата, самотата, скуката, страхът – всичко това бяха оръжия, насочени срещу моя враг, света. Разбира се, на него изобщо не му пукаше и аз се измъчвах, но извличах някакво зловещо удоволствие от страданията си. Те доказваха, че съществувам. Вътрешната ми цялост, изглежда, се крепеше на това да казвам „не“.

Лудите са нещо като подставени лица. Често побъркано е цялото семейство, но тъй като не върви всички да отидат в болница, един се определя за луд и постъпва в клиника. По-късно, в зависимост от настроенията сред останалата част от семейството, потърпевшият остава в лудницата или близките му го прибират, за да докажат нещо, свързано с душевното здраве на фамилията.

В отвращението винаги има лека нотка на почуда: може ли това да стане и с мен? Колкото по-малко вероятно е да се случи ужасното нещо, толкова по-малко те е страх да го погледнеш или да си го представиш. Затова човек, който не говори на себе си и не се взира в празното пространство, е много по-опасен от онези, които вършат всички тия неща. Този, който се държи „нормално“, повдига неудобния въпрос: „Каква е разликата между него и мен?“, който пък неминуемо води до въпроса: „Какво ме предпазва от лудницата?“. Това обяснява защо общоприетото клеймо е полезно.

Някои хора са по-изплашени от други.

„Прекарала си близо две години в лудница! Защо, по дяволите, си била там? Не мога да повярвам!“ Превод: Ако ти си луда, значи и аз съм луд, но тъй като не съм, следователно е станала някаква грешка.

„Прекарала си близо две години в лудница! Какво ти е имало?“ Превод: Трябва да науча подробности за лудостта, за да убедя себе си, че не съм луд.

„Прекарала си близо две години в лудница! Хъммм. Кога по-точно е станало?“ Превод: Още ли си заразна?

Престанах да казвам на хората. Нямах никакъв интерес да го правя. Колкото повече време минаваше, толкова повече се отдалечавах от мисълта, докато накрая моето аз, което бе ходило в психиатрия, се превърна в малка мъглявина, а моето аз, което мълчеше – в голямо, силно и претрупано с работа.

Освен това започнах да изпитвам отвращение към ненормалните – надушвах ги лесно и не исках да имам нищо общо с тях. Все още е така. Не мога да дам убедителни отговори на ужасните им въпроси.

Не ми задавайте тия въпроси! Не ме питайте какъв е смисълът на живота, как да разпознаваме действителността или защо страдаме толкова много. Не ми разправяйте, че нищо не е реално, че всичко е обвито в желатин и лъщи като масло на слънце. Не искам да слушам за тигъра в ъгъла, за Ангела на Смъртта или за телефонното обаждане на Йоан Кръстител. Той може и на мен да звънне. Но аз няма да вдигна слушалката.

Ако аз, която се бунтувах преди, сега съм толкова отдалечена от надулничавата си същност, колко ли по-далеч сте вие, които никога не сте се бунтували, и колко ли по-силно – вашето отвращение?

Топография на бъдещето

Присъдата ми от година и половина изтичаше и беше време да правя планове за бъдещето. Наближавах двадесет.

Бях работила на две места дотогава: три месеца като продавачка на залъгалки за чревоугодници – всевъзможни съдове, повечето от които изпусках на земята и чупех; и една седмица като машинописка в касата на Харвардския университет, където ужасявах студентите, като им пращах известия за семестриални такси от по 10 900 долара вместо очакваните 1900.

Правех тези грешки, защото сама бях ужасена от началника си. Той беше елегантен и привлекателен чернокож, който по цял ден се разхождаше между редиците на машинописките и ни наблюдаваше как работим. Пушеше непрекъснато. Когато запалих цигара, скочи отгоре ми.

-Не можеш да пушиш – каза той.

-Но вие пушите.

-На машинописките е забранено да пушат.

Огледах се в стаята. Всички машинописки бяха жени, всички началници – мъже. Всички началници пушеха, машинописките – не.

През почивката, в десет и петнадесет, банята се претъпка с пушещи машинописки.

-Не можем ли да пушим в коридора? – попитах. Пред банята имаше пепелник.

Ала не можехме. Трябваше да пушим в банята.

Другият проблем бяха дрехите.

-Никакъв минижуп – каза началникът.

Тук вече загазих, защото имах само къси поли, а все още – никаква надница.

-Защо? – попитах.

-Никакъв минижуп – повтори той.

Това с пушенето се случи в понеделник, а с минижупа – във вторник. В сряда си сложих къса черна пола и черни чорапи, като се надявах да мина метър.

-Никакъв минижуп.

Устремих се към банята за една бърза цигара.

-Никакво пушене освен в почивката – промърмори той, като мина край бюрото ми на следващата обиколка.

Точно тогава започнах да допускам своите скъпоструващи грешки.

В четвъртък началникът ми махна да се приближа към бюрото, където той седеше с цигара в ръка.

-Допускаш известни грешки – рече. – Не можем да си го позволим.

-Ако ми беше позволено да пуша – отвърнах, –  нямаше да правя толкова много грешки.

Той само поклати глава.

В петък не се появих на работа. Нито се обадих. Лежах си в леглото, пушех и си мислех за офиса. Колкото повече разсъждавах, толкова по-нелепо ми се струваше всичко. Не можех да взема всички тия правила насериозно. Разсмях се при мисълта за машинописките, натъпкани с цигари в банята.

Но такава беше работата ми. И не само – единствено аз имах проблеми с правилата. Всички останали ги приемаха.

Дали този факт бе признак на лудост?

Цяла събота и неделя мислих върху това. Луда ли бях, или права? Сексизъм! Чист сексизъм – не е ли това отговорът?

Вярно, че беше сексизъм. Но забраните за пушене все още ми създават проблеми. Сега си имаме антиникотизъм. Една от причините, поради които станах писателка: за да мога да пуша на спокойствие.

Из „Луди години“, 1993

снимки: „Girl interrupted“, 1999

Вижте още: 

Никому не можех да предложа нищо повече от собствения си хаос – ДЖАК КЕРУАК