Ребека Гладинг е световноизвестен психолог, водещ експерт в областта на невропластиката, която в съавторство с д-р Джефри Шуорц пише книгата „Ти не си твоят мозък“, в която обяснява как действа мозъкът и каква е разликата между личността, индивидуалността и мозъчните процеси.

След появата на фалшиво мозъчно съобщение вие изпитвате силно дискомфортни усещания, които могат да бъдат физически или емоционални. Тъй като те са неприятни и интензивни, чувствате непреодолимо желание да се освободите от тях. Реагирате по автоматичен (привичен) начин, който е крайно нездравословен и вреден за вас.

Нещото, което обърква много хора, когато става дума за дискомфортни усещания, предизвикани от фалшиви мозъчни усещания, е разликата между емоционално усещане и емоция, или реално чувство.

Например, ако се чувствате тъжни, защото сте загубили скъп за вас човек, това е емоция, основана на реален факт и вашата реакция е такава, каквото биха имали повечето хора при подобна ситуация.

Ако сте се почувствали тъжни поради мисълта, че никой не ви обича, въпреки очевидните доказателства за обратното, например, че сте свързани с любящо семейство и приятели, то тогава тъгата ви е резултат от фалшиво мозъчно съобщение.

Такова чувство ние определяме като емоционално усещане (а не като емоция), което може да ви накара да действате по начин, който не е полезен за вас – изолирате се от хора, които са искрено загрижени за вас или да посегнете към храна, или към психоактивни вещества в опит за бягство от реалността, или пък да се подадете на друг вид нездравословно поведение.

Мозъкът обработва информация, но не решава какво искаме да правим с живота си или какво внася радост и удоволствие в дните ни.

Мозъкът поема информация и я обработва въз основа на това какво му казваме ние, че е важно. В зависимост от това накъде фокусираме вниманието си.

Мозъкът не решава къде да фокусираме вниманието си, това решаваме ние.

И когато казваме, че не сте мозъкът си, това значи, че има ниво на съзнаване отвъд него. То е наричано мета-съзнание и индикира, че нещо друго освен мозъкът е „наясно“, че вие сте наясно с преживяваното.

Ако помислим, виждаме, че има логика в това, че нещо направлява способността ни да съзнаваме мозъка, мислите си, поривите си, желанията.

Разбира се, някои хора ще кажат, че всичко това опира до сивото вещество и нищо повече. Други биха съотнесли духовно обяснение към мета-съзнанието.

Това, което е в полза на тезата за съзнание отвъд мозъка, е различието между целите на мозъка и по-големите цели на повечето хора. Ако мозъкът е това, което решава съдбата ни, тогава всички бихме били в голяма беда.

Мозъкът е насочен към оцеляване и удоволствие. Той действа с цел краткосрочна сигурност или награда и няма дългосрочна перспектива. Така че, когато виждате шоколад или бира, мозъкът ви казва: „Да! Вземи това. Ще се почувстваш добре“.

Ако го слушате от време на време, е окей. Но ако го правите няколко пъти на ден, тогава ще качите много килограми. Или ще пиете много, или и двете. По някакъв начин така ще бъдете по-малко функционални.

За да се преодолеят тези базирани на мозъка модели, нещо изпитва необходимост да бъде погледната по-голямата картина, аргументите против и за, като се имат предвид дългосрочните цели. И нещо се нуждае от воля да игнорира сигналите, идващи от мозъка. Вярвам, че нещо се намира извън мозъка и полага много култивиращи усилия.

Дали съществува душа или не, в този момент не може да бъде „доказано“. Поради тази причина, не изключвам идеята, но и не знам как мога да стигна до концепцията за душата. Дали имаме предвид, че сме част от универсална енергия, която е безкрайна? Съзнание, което се рециклира чрез този модус на съществуване, за да учи неща и да еволюира, за да постигне прозрение (прераждане)? Нещо друго?

Имам усещане, че има нещо повече, свързано със съществуването ни, отколкото едно физическо тяло. Просто не знам как да го нарека.

Когато чувстваме, че има нещо по-голямо от нас – като например някаква общност; или че имаме принос за хода на света около нас, тогава имаме смисъл и цел.

Също толкова важно е да се фокусираме върху позитивното в живота си – погледнете това, което имате, а не това, което ви липсва. Ако човек храни много негативни мисли за себе си или за света, той трябва да се върне към онези позитивни неща и да се опита да погледне през тази друга призма, която е по-реалистична. Нашите мозъци често са склонни да интерпретират възможно най-негативно другите или нас самите, което често не е акуратно.

Какво е нормално? Как можем да дефинираме нещо като това и с каква цел? Конформизмът води до по-малко индивидуалност, до по-малко хора, които следват интересите и мечтите си.

Като човек, който вярва, че трябва да намерим цел и смисъл на живота си, бих предпочела хората да не бъдат „нормални“, тъй като това значи да следваме плана на обществото за нас. Последното често кара хората да избират пътеки, които не са в хармония с тяхното истинско Аз. Вместо това е по-добре да идентифицирате това, което е важно за вас, това, което ви кара да станете сутринта, което носи смисъл на живота ви и прави така, че да полагате повече усилия.

Модерните типове тревожност все още най-често са свързани с оцеляване. Опасенията за оцеляването днес са по-малко свързани с тигри и повече със социалното и икономическото ни оцеляване. Като например това да паснем на обществото, да бъдем приети, да имаме достатъчно пари и къде да живеем, да бъде семейството ни добре и здраво; да се чувстваме обезпечени; да избягваме самотата; да бъдем част от общност и т.н.

Често се тревожим за неща извън контрола ни, но мислим, че можем да ги повлияем или променим. Ако се замислим, в случай, че човек може да промени нещо, той обикновено го прави и повече не се чувства тревожен. Но нямаме контрол и свобода да действаме, за да променим света и събитията извън нас и това може да ни стресира.

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: Мозъкът не прави разлика между реалния свят и фантазията

Половината от мозъка ни е буден, когато спим на непознато място

Отхвърлянето се усеща от мозъка като физическа болка – д-р ГАЙ УИНЧ