.
„Просто така се случи“ е откровената изповед на един от най-големите актьори на нашето време. Жерар Дипардийо разказва за тежкото си детство, трудните отношения с жените и децата си.
Депардийо споделя с читателите най-големите си страхове. И своята представа за щастие: да живееш за мига, на предела на възможностите си и да не спираш да мечтаеш.
Ако човек не се усмихва, значи го е страх и е загубен – лесно става плячка.
Още от дете имах абсолютна вяра в себе си и в своята съдба. Тази вяра е като опънатото въже на живота ми, по което вървях, без да треперя. Спомням си как веднъж гледах като хипнотизиран въжеиграча, който се опитваше да прекоси площада на катедралата по опънато на двайсет метра над главите ни въже. Беше един съботен следобед в Шатору. Онзи мъж бях аз, щях да бъда аз по-късно, с удивителната вяра в себе си над треперещата отдолу тълпа. И изведнъж той започна да се разколебава, усетих го с краката си, а прътът, който до този момент държеше хоризонтално, започна да се олюлява. Съмнението и страхът се преплетоха у мъжа на въжето и колкото повече се клатеше прътът, толкова по-силно ставаше съмнението му – беше изгубен. Той разбра, че ще умре, още преди да падне, и няколко секунди по-късно го видяхме да се размазва на площада.
Докато растях пред мен се отваряха все повече възможности, получавах все повече информация, но не бях в състояние да я възприема, да я декодирам, да я разбера. Това се случи в момента, когато, следвайки съветите на татко, започнах да се усмихвам. Усмихвах се непрестанно. „Когато те питат нещо и не разбираш, се усмихвай – така ми беше казал татко. – Преструвай се, че разбираш. Слушай внимателно и се усмихвай. Това е единственият начин да те оставят на мира.“ Той имаше предвид, че бяхме пътници без багаж, тоест необразовани и бедни, и за да не бие на очи и да не се преживява мъчително, единственото решение беше да правим като богатите, да ги имитираме, също като тях да вдъхваме доверие в себе си само с една усмивка. Да ги наподобяваме. Да потискаме желанията си, да крием мислите си. Да отричаме себе си, да не искаме да бъдем себе си. Това е огромно нещастие.
Всъщност го осъзнах няколко години по-късно, когато започнах да ходя в лудницата с Маргьорит Дюрас, която искаше да направи филмова адаптация по пиесата на Дейвид Стори „Дом“, чието действие се развива в психиатрия. За да приемат живота, в който не намират своето място, лудите се стараят да не ги забелязват, както бях свикнал да правя и аз. Колкото по-спокоен и банален изглеждаш, толкова по-лесно те приемат околните. Лудите обикновено се усмихват, гледат те мило, но всеки момент могат да се нахвърлят върху теб. Лудите усещат огромна мъка.
Израснах на улицата и точно там се научих да чета и да пиша, а не в училище. Улицата не прощава нищо, трябва да вярваш в добрата си съдба и да разчиташ единствено на себе си.
Аз познавам тежестта на думите, понеже загубих дар слово на дванайсет години и отново го придобих чак на двайсет.
Ето в какво се крие великата красота на живота: една-единствена среща може да ти донесе много повече от десет години седене в училище и идиотско повтаряне на всичко, казано от преподавателя.
Ако човек се държи на сцената естествено като в живота, хората го следват, каквото и да прави.
Аз не мечтая да съм актьор, ето това не разбират другите. Аз мечтая да оцелявам. Започнах да се занимавам с актьорство, за да се отърва от невежеството си, бих могъл да правя и друго, но това ми попадна случайно, не съм го избирал. Нямах нищо, трябваше да си размърдам задника. Не го правех, за да имам всичко, това не ме интересува. Но животът ме интересува, дявол го взел! Това, което ме вълнува, са безкрайните изненади, поднасяни от живота. Безспир! Изненадите в живота, това е то!
Хората ги е страх от онова, в което са се превърнали, след като е свършило детството – злобни завистливи плъхове. Страхуват се от мислите, които ги спохождат.
Исках да дам на децата си свобода, с каквато и аз самият разполагах, но смятам, че за тях е било много тежко да бъдат свободни в сянката на човек като мен, който прекарваше времето си в хвърляне на предизвикателства към порядъчните хора, като им показваше неща, които не искаха да виждат, и им говореше за неща, за които не искаха да чуват.
Да играеш, да играеш… Какво означава да играеш? Не знам. Само зная как да се защитавам на улицата, зная, че мога да се изправя пред някой два пъти по-голям от мен и да го разчистя от пътя си. Пред камерата правя същото. Ако предварително ми е известно какво ще правя, изобщо не започвам. Не се страхувам, защото това е живият живот.
С никоя от трите жени, които ми родиха деца, не успях да създам истинско семейство. Не ми харесва идеята за семейство. Семейството е отвратително, то убива свободата, убива желанията, убива мечтите, това е една лъжа. Много прилича на кадрите от телевизията, които мамят зрителя. Самата идея за семейство е лъжа. То претендира за истина, изглежда като такава, но пропъжда същността ти и я ликвидира. Семейството е една гадория, това е филоксерата на живота, гъба, която погубва всичко.
Пожелах да произвеждам вино, за да могат децата ми да имат допир с истинския живот, да оставя следа, да могат да кажат един ден: „По дяволите, това е виното на Жерар… Скоро ще станат сто години, даваш ли си сметка?“.
Виното не е като историята на бабата, дядото или на нещо си там. Всички тези семейни истории не струват, те са купчина пепел, изгнили кокали, които ти съсипват живота. Виното е друго нещо, то е живот, храна, връзка, споделяне. Виното е чудо. Освен всички останали символи – кръвта на Исус, Тайната вечеря, причастието – виното е еликсирът на всички големи поети, които толкова обичам: Рембо, Лотреамон, Едгар По… То е също синтез на устното предание, на тайната на произхода, на вярата, на човешката реч.
Не обичам думата „наследство“, смърди на семейство, на гнилоч и смърт, но „предание“ – да, харесва ми да отправям послания. И после да ги разпознавам. Ти пиеш онова, което си се научил да разпознаваш. И в същото време всеки път има някаква тайна, нещо непознато.
Някои алкохолни напитки могат да отлежават по сто и петдесет години, а ти откриваш какво има в бутилката. Никога не бих казал: „Бутилката няма значение, важно е да се напием“, по-скоро: „Дайте ми тази бутилка, за да се опияня от неизвестното“.
Паметта на времето е изумителна. Виното е същото нещо – паметта на времето. Искам да оставя такъв подарък на децата си.