Австралийската актриса и театрален режисьор Кейт Бланшет е носител на две награди Оскар, три награди Златен глобус, три награди БАФТА, както и награда за най-добра актриса на 64-ия Венециански международен кинофестивал.

През 2007 г. е включена в списъка на сп. Time със стоте най-влиятелни хора в света и в списъка на сп. Forbes с най-успешните актриси. 

На 5 декември 2008 г. Кейт Бланшет е почетена със звезда на Холивудската Алея на славата.

От 1997 г. е омъжена за драматурга Андрю Ъптън, с който стават родители на три момчета, а впоследствие си осиновяват и момиченце.

Хората постоянно си правят снимки, които изпращат на други хора, за да видят дали те ги харесват… Това е толкова жалко. Недостатъците на социалната мрежа са, че разделят хората много бързо и създават съперничество и завист в смисъла на това, че животът тук е по-добър от живота там.

Понякога културата трябва да се промени отвътре навън. Да разтърсим основата, за да се случи промяната. Изключително оптимистично съм настроена към неизбежните, позитивни промени в посока на равенството, които застават срещу страха и трудностите.

Хората трябва да разберат колко застоял е въздухът, а жените са тези, които казват „Отворете прозореца да се проветри“. Мисля, че тази стена е вече свалена. В нея имаше пукнатини от невероятно дълго време и се опитваме да се справим с всичко това. Не само жените са пренебрегнати, а също и мъжете, хората с различна сексуална ориентация, с различна етническа принадлежност. Да, нашата работа е да сме креативни, но най-важната ни задача е да сме безстрашни.

Дали съм феминистка? Да. Когато приемам роля, се питам дали това е добре за каузата. И съм от онези, които смятат, че една жена може да направи всичко и да изиграе всяка роля, дори и мъжка. Добре изиграх ролята на Боб Дилън! Учудвам се от дълголетната кариера на Катрин Деньов и Изабел Юпер. Това означава именно, че една жена може всичко да направи.

Проблемът с равенството между половете ще бъде решен, само когато се постигне равно заплащане. Това все още не е така. А също и когато жените престанат да казват, че могат да поемат всичко върху себе си. Когато ме питат как успявам да направя всичко, аз отговарям: “Но аз не успявам!”. Никой не успява. Всички се оплакват от децата, от работата или от партньора си. Защо да претендирам за обратното?

Интересуват ме неочакваните открития, невидимите врати, които съм пропуснала. Като това да вземеш книга, която някой ти е препоръчал, или да посетиш изложба, или да чуеш нечия история.

Част от това, което ме движи в работата ми, е да откривам онова, което прави хората силни, да откривам защо правят онова, което правят, но също така и да намирам общото, да се свързвам с тях. Ако изкуството изобщо има някаква функция, то тя е да формира емпатични връзки между възможното и невъзможното. Затова винаги казвам „Защо правят това? Защо се случва това? Как се случва?“. Ако не си ги задавах, мисля, че щях да бъда в друга професия.

Ролите ми променят моето виждане за света. Това е сякаш съм антрополог или журналист. Да поемеш роля, означава да се сблъскаш с реалното, да наблюдаваш това, което се случва около теб, за да обогатиш героя, това означава да бъдеш по-проницаем за света, по-малко безразличен.

Не съм от онези кокетки, чиято единствена мания са вечерите в града. Аз живея на земята.

Понякога, когато чета сценарий, си казвам: “Този път няма да успея. Не съм на висота. Как ще го направя?”. Това, че съм получила награди, не означава, че не съм нервна. За всяка роля трябва да започна отначало. Съмнявам се. Страхувам се. Това е чист адреналин и точно това ми харесва: възможността да се провалиш. Да се проваля, за мен означава да не изненадвам партньорите ми, да създам прекалено книжен, прекалено буквален, прекалено очакван образ на героя. Обратното, ако успея да предложа малко по-различен образ от този, който всички очакват, тогава смятам, че добре съм се справила. Най-малкото нещо може да създаде тази разликата. Малко по-сериозен глас, не толкова гримирани очи, по-светъл тен, по-уязвим поглед.

Най-лошото за актьора е да се влюби в своя герой.

Никога не съм искала да правя кариера. Това, което ми харесва, е да експериментирам, да пътувам, да бъда заобиколена от хора, които уважавам и които ме обогатяват. Сцена, добър сценарий, добър екип. Това е моето щастие. Когато бях млада, знаех, че искам да имам професия, която да ме кара да пътувам. Но нямах никаква представа каква ще стана. Започнах да работя в сферата на финансите, а после ме грабна театърът. Същевременно успях да създам семейство. Всичко това дължа на моята работа, но най-вече на форма на любопитство, лекота, безгрижие и оптимизъм.

Врагът на всеки актьор е да бъде егоцентричен и обсебен от образа си. С възрастта престанах да искам да приличам на онези невероятно красиви жени, иконите на киното, с които постоянно ме сравняваха и с които изобщо не се идентифицирам. Смятам, че съм съвсем обикновена. На екрана или на сцената по-малко, защото се превъплъщавам в герой, но във всекидневния живот изобщо не гледам на себе си като на холивудска звезда. Майка ми ме научи на прости неща: “Уважавай себе си, уважавай другите и когато се събудиш сутрин, попитай децата си дали се гордеят с това, което си направила вчера”.

Знаете ли, да се видиш на големия екран не е съвсем просто. Аз обикновено гледам през пръстите на ръцете си. Съжалението винаги го има в края на всеки проект. Това е прекрасното в театъра – всяка вечер поне имаш възможността да подобриш нещата. Винаги съм безкрайно разочарована, а това е нещото, което ме тласка към следващ проект – не за да поправя щетите, а с надеждата да продължавам да се развивам. Иначе няма друга причина да продължавам да го правя, нали?

Възрастта се определя от личния ръст, а не от преживяните години.

Разбира се, човек се притеснява от старостта. Нека не се лъжем, смъртта е страх за всички ни. Аз просто не се паникьосвам от задълбочаващите се бръчки – те са от смях. А кой иска лице, в което няма история, няма хумор?

Не мислите ли, че както при повечето неща, както при комедията или дори секса, всичко е въпрос на тайминг. Аз мисля, че аз и съпругът ми се сблъскахме в най-подходящия момент. Познавахме се отпреди и не се разбирахме особено, но една вечер играхме покер и не знам как се случи, но приключихме вечерта целувайки се. Той ми предложи брак три седмици по-късно и се оженихме в същия дух. Слава Богу, няма никакви лоши последния от тази хубава безотговорност.