В тихата лятна нощ на 4 юли 1778 едно мълчаливо шествие се движи бавно към езерото в имението Ерменонвил, близо до Париж.
Селяни със запалени факли придружават ковчег, който поставят в лодка.
Точно в полунощ лодката се отделя от брега и се насочва към малкия Остров на тополите, чийто тъмен силует се извишава над тихите води.
Тялото на неспокойния скитник Жан-Жак Русо отива в своето последно жилище.
Тази проста и тържествена церемония, напомняща финала на романтична опера, крие зад своята привидна простота умелата режисура на маркиз дьо Жирарден, собственик на Ерменонвил и почитател на Русо.
Малко по-късно той поставя над гроба на писателя саркофаг, изработен в античен стил, чийто прости линии хармонират на изкусно създадения „естествен“ пейзаж. Наблизо са и руините на „древен“ храм на философията, върху колоните на който се четат имената на Монтен, Декарт, Нютон, Волтер и, разбира се, на Русо.
Така оформен, гробът на самотника и мизантропа Русо се превръща в най-модното и посещавано място във Франция. Тук идват короновани глави, за да демонстрират своите напредничави идеи, а също и сантиментални дами, за да въздишат и проливат сълзи пред тленните останки на „любовника на природата“.
Защото обществото е уморено от сарказма и сухия скептицизъм на Волтер и търси свежестта на природните усещания и бурните пориви на чувствата, така убедително описвани в романите на Русо.
Волтер, Дидро и другите енциклопедисти са разкрили слабостите на абсолютизма, но никой не предлага нова система за преустройство на обществото.
И ето че през 1762 излиза една малка книжка, озаглавена „За Обществения договор или Принципите на политическото право“. Неин автор не е никой друг освен сина на бедния женевски часовникар, сантименталния любител на природата и на самотата Жан-Жак Русо. Още първата фраза в книгата:
Човек се ражда свободен, а навсякъде е във вериги.
прозвучава като призив за бунт, за премахване на всяко неравенство. Идеите, които Русо излага с много страст и красноречие, са прости и логични. Всеки човек се ражда свободен и да защити естествените си права, той трябва да се съюзи с другите хора.
Проблемът е как този съюз да осигури защита, без да накърнява свободата на човека. Разрешението е в обществения договор, чрез който хората, като равноправни членове на обществото, получават не само граждански и духовни свободи, но и достатъчно сила, за да ги защитават.
Народът е суверенен носител на висшата власт, народната воля е висшият закон. Лозунгът, който Русо издига и който ще стане девиз на републиката е:
Свобода, равенство, братство!
И наистина Френската революция от 1789 протича под влиянието на идеите на Русо.
Неговото тяло бива тържествено пренесено в Пантеона, мраморният му бюст украсява залата на Конвента и той символично участва във вземането на решенията, които ликвидираха абсолютизма.
Противоречието между образа на сантименталния самотник и народния трибун е наистина голямо. Но Русо изобщо е една изключително противоречива личност, като с целия си живот потвърждава парадоксалната мисъл на Оскар Уайлд:
Глупаците си противоречат един на друг, а мъдрецът си противоречи сам на себе си.
И Русо непрекъснато си противоречи с думи и дела. Той е болезнено стеснителен и саможив, а се самоизтъква като никой друг.
Той прави признания, непознати дотогава в литературата, и се кълне, че описва самата истина, но веднага след това ни предупреждава, че има слаба памет, че често измисля подробностите и че когато скрива истината, прави това от стеснителност, за да не се хвали.
Той проповядва най-възвишени добродетели, а често постъпва непочтено. Неговите педагогически книги се четат от всички майки, а самият автор изоставя децата си в сиропиталища, като тяхното раждане и изоставяне той изобразява с чудовищно безразличие:
Следващата година същата неприятност и същият изход.
Разбира се, това няма да му попречи да се оплаква, че е съвсем самотен, без близки и приятели.
Русо твърди, че любимото му състояние е безделието, а произведенията му изпълват 47 тома, в които има всичко: романи и пиеси, есета и автобиографични творби, политически памфлети и социални проучвания, педагогически романи и философски размишления, ботанически и филологически изследвания.
Естествено, неговите оригинални идеи, представени по толкова изразителен и красноречив начин, имат огромно въздействие и будят най-противоречиви чувства.
Така противоречива е и реакцията на обществото; книгите на Русо му спечелват много привърженици, но също така и могъщи врагове.
Тези опасни за държавата и противни на църквата произведения биват осъждани и изгаряни, а авторът им трябва да се спасява с бягство в чужбина.
Идеите на Русо толкова изпреварват времето си, че дори свободни от предразсъдъци умове като Волтер отказват да ги приемат.
Когато през 1755 Русо му изпраща своята книга „За произхода и причините на неравенството между хората“, в която възхвалява нецивилизования човек и неговите естествени добродетели, Волтер му отговаря:
Господине, получих вашата нова книга срещу човешкия род и ви благодаря. Вие ще се понравите на хората, на които казвате истината за тях, но няма да ги поправите… Никога досега не е използван повече ум с желанието да ни направи глупави; когато човек чете вашата книга, приисква му се да върви на четири крака…
Тези остроумия имат голям успех и дори седем години по-късно в едно свое писмо пруският крал Фридрих II ги повтаря, но добавя:
Все пак интересно е да слушаме, че всички ние сме равни и че следователно трябва да живеем като диваци, без закони, без общество и без полиция, че изящните изкуства са развалили нравите и други подобни несъстоятелни парадокси. Мисля, че вашият Русо е сбъркал призванието си; несъмнено той е роден, за да стане прочут отшелник, светец в пустинята, известен със своите лишения и терзания… Покойният Моперциус ми разказа за него един случай, който добре го характеризира. При своето първо посещение във Франция Русо преживявал в Париж, като преписвал ноти. Орлеанският херцог, научавайки, че е беден и нещастен, му възлага да препише нещо, за да има повод да му помогне. Той му изпраща 50 луидора; Русо взема само пет от тях и връща остатъка, като отказва да ги приеме въпреки всички настоявания, казвайки, че неговият труд не заслужава повече… Това голямо безкористие е несъмнено дълбоката същност на добродетелта и аз заключавам, че вашият дивак има толкова чисти нрави, колкото и непоследователен ум.
Любопитен факт е, че със същото писмо Фридрих II изпраща 50 златни монети с нареждането да ги предадат на Русо. Тези опити да се помогне на Русо съвсем не са безкористни.
Проницателните хора са усещали заплахата, която представляват за тяхната класа идеите на Русо, и са искали да ги обезвредят, като превърнат автора им в кралски храненик. Тук обаче Русо проявява непоколебимост и отблъсква всички опити за посегателство над неговата независимост.
Защото , въпреки своята външна противоречивост, Русо е изключително последователен в своите идеи и безкомпромисен в борбата си за свобода на мисълта.
Неговото творчество е „историята на душата му“, която напразно търси своя истински живот. Той бива въвлечен в парижкото общество, без да бъде подготвен за борбите и низостите в него.
Крайно чувствителен и уязвим, Русо бързо разбира своята непригодност за подобен живот и търси убежище и утеха всред природата. Той започва да търси причините за своите нещастия, поставя си въпроса за смисъла на живота и открива едно основно противоречие между „естествения човек“ и изкуственото същество, продукт на обществото.
Така Русо разкрива „тайното противоречие между устройството на човека и живота му в обществото“ и заочва да критикува „обществения ред, който прикрива най-жестокото безредие“.
Така се очертават двете основни линии на неговите идеи и творчество: преклонение пред природата и пред нейното висше творение – „естествения човек“, и безпощадна критика на съществуващия обществен ред, който противоречи на природните закони и на естествените човешки свободи и добродетели.
Колкото по-силно Русо чувства своята непригодност да се подчини на условностите на обществения ред, толкова по-остра става неговата критика на това общество и желанието да го преустрои.
По този начин прогресивните идеи, огромният литературен талант и дълбоката правдивост се обединяват в мощно оръжие, с което сантименталниият, болнав и печален самотник нанася смъртоносен удар на монархията, насочва народните маси по пътя на свободата и равенството и разкрива на хората необятните дълбочини на чувствата и страстите.
Русо умира с твърдото убеждение, че е осъден на пълно забвение. И това е последният парадокс на човека, който и днес вълнува милиони читатели със своите болки и страдания, със своята вяра в човека, със своето преклонение пред величието на природата.
Всичко излиза добро из ръцете на твореца, всичко се изражда в ръцете на човека.
Човек е много силен, когато се задоволява да бъде това, което е; той е много слаб, когато иска да се издигне над човечеството.
Последователното добросъвестно изпълнение на дребни задължения изисква не по-малко сила от героичните дела.
Който желае да бъде свободен, не трябва да се стреми към завоевания.
Обикновено хората, които знаят малко, говорят много, и хората, които знаят много, говорят малко. Нормално е един невежа да смята за важно всичко, каквото знае, и да го казва. Образованият човек обае не разкрива охотно своите знания; той би могъл да каже много, но вижда, че след това остават още повече неща за казване, и затова мълчи.
Човек може да устои на всичко, освен на доброто отношение. Затова най-сигурното средство да спечелим чувствата на другите и да им давам своите.
Който най-бавно обещава, той най-добре изпълнява.
Най-лошото състояние за човека е да бъде беден, без да бъде свободен.
Любознателността расте заедно с познанието.
Тялото трябва да се упражнява главно заради душата.
Самолюбието е полезен, но много опасен инструмент. Често той наранява ръката, която го използва, и рядко прави добро без зло.
Разумът се ограничава едновременно с развалата на душата.
Изкуството да се мисли се усвоява както и другите изкуства и дори още по-трудно.
Нека младежите учат в книгите само онова, на което не може да ги научи опитът.
Голямата тайна на възпитанието се състои в това, упражненията на тялото и тези на ума винаги да служат за отмора едни на други.
Доброто възпитание трябва да бъде негативно. Попречете на появата на пороците и това ще бъде достатъчно за добродетелите.
Основният принцип върху който размишлявах във всичките си съчинения и които развих в последното с пълна яснота, на която съм способен, е, че човек е същество добро по природа, обича справедливостта и реда, че по рождение неговото сърце няма нищо порочно и че първите движения на природата са винаги правилни.
Единствено има воля този, който не се нуждае от чужда помощ, за да я прояви; от тук следва, че най-голямото благо не е властта, а свободата. Истински свободният човек иска само това, което може, и прави само това, което му харесва. Ето моят основен принцип. Касае се само да го приложим и върху детството и всички правила на възпитанието ще могат да се извлекат от него…
Когато се случи на някой глупак да разсъждава, това става винаги след извършването на глупостта.
Да виждаме несправедливостта и да мълчим, означава да участваме в нея.
Автор: Владимир Ганчев