.

Само ако си позволим да бъдем уязвими, ще можем да създадем условия да бъдем щастливи…

Думите са на проф. Брене Браун, социолог и изследовател от Университета в Хюстън, САЩ.

През последните 10 години тя изучава междучовешките отношения, феномена на срама като маркер на съвременната култура и основен фактор, който пречи на хората да живеят в мир и хармония със себе си, изследва също и влиянието на срама, страха и уязвимостта и как създаването на устойчивост срещу тях във всекидневието може да промени начина, по който живеем, обичаме, работим и възпитаваме децата си. 

Брене нарича себе си колекционер на истории, белязани от срам, смелост и автентичност.

В лекцията си „Силата на уязвимостта“ (за TED – световна поредица от конференции) тя говори за това колко е важно да се научим да прегръщаме уязвимостта и несъвършенствата си, за да можем да живеем истински и с достойнство…

Когато си работил 10 години като социален служител, няма как да не стигнеш до извода, че всичко, заради което сме тук, са взаимоотношенията. Те придават смисъл и значение на нашия живот. Те са всичко. Няма значение дали става въпрос за хора, които работят в сфери като социална справедливост, ментално здраве, пренебрегване, насилие, това което знаем, е, че способността да се чувстваме свързани невробиологично е начинът, по който ние се обединяваме, затова сме тук.

Когато обаче попитате хората за любовта, те заговарят за провалена връзка; когато ги попитате за обединяване и свързване, те започват да разказват за мъчителни случаи на разединение.

Тя дава пример с похвалите и забележките, които получаваме от шефа си – може да чуем от него 37 похвали за работата си, но ще ги забравим веднага, щом чуем единствената му забележка.

Открих, че в основата на проблемните връзки, всъщност стоят срамът и страхът – никой не е имунизиран от тях. „Има ли нещо в мен или в живота ми, което ако стане известно на околните, може да застраши връзката ми с тях?“

Това е въпросът, който измъчва всички – може би само с изключение на тези, които не притежават способността да съчувстват и да се свързват.

Разбира се, никой не иска да говори за това, а колкото по-малко се говори за него, толкова повече расте то в нас.

Срамът става още по-силен заради убеждения като: „Аз не съм достатъчно добър“, „Аз не съм достатъчно решителен, умен, богат, успешен, слаб, привлекателен…”, а това, което подкрепя и подсилва тези убеждения, е нашата мъчителна уязвимост.

„Всички ние мразим своята уязвимост”, казва Брене. И понеже, както самата тя споделя, за нея животът е хаос, който трябва да бъде изчистен, организиран и да сложен в кутия, решава да се посвети на новата си кауза, а именно: да разбере как работи уязвимостта.

Изследването й продължава 6 години, през които тя чете дневници и изповеди на свои пациенти, провежда стотици интервюта и проучва хиляди истории.

Въпреки че публикувах теория за уязвимостта и срама, въпреки че дори написах книга за нея, все още чувствах, че нещо не е наред. Накрая разделих хората, с които разговарях, на две групи – в едната сложих всички, които действително имат чувство за достойнство и силно чувство за любов и принадлежност, а в другата всички онези, които се борят за тях и винаги се чудят дали са достатъчно добри. Открих разлики между тях.

Първата е, че хората, които имат силно чувство за собствено достойнство, за любов и принадлежност, вярват, че са достойни за любов и принадлежност. Това е. Те вярват, че са достойни. И според мен това, което прави връзките ни трудни и нещастни, е страхът ни, че не сме достойни за тях.

Според нея човек, който вярва, че е достоен да бъде обичан, притежава кураж – думата e съставена от латинското cor – сърце.

Тоест, всеки, който има кураж да разкаже собствената си история от цялото си сърце, има смелостта да бъде несъвършен – защото е милостив към себе си.

А само хората, които могат да проявяват състрадание към себе си, могат да са състрадателни и добри с другите.

Това напълно обяснява и втората разлика между тези две групи – хората, които са убедени, че са достойни да бъдат обичани, притежават смелостта да бъдат себе си, да бъдат истински, да не се отказват от това, което са, за да се впишат във връзката си – това е абсолютно необходимо, просто няма как да създадеш здрава и щастлива връзка с друга самоличност.

Третата разлика е, че те напълно прегръщат своята уязвимост – не се притесняват от нея, не се чувстват некомфортно заради нея, не се срамуват от нея, напротив, те дори обичат своята уязвимост. Те не се срамуват да признаят, че искат да се чувстват обичани, че са силно притеснени, докато чакат резултати от кръвните си изследвания, че са нещастни заради нечие предателство, тоест, не се страхуват и не се срамуват от това, че са слаби, от това, че са уязвими.

Ние живеем в уязвим свят. И един от начините, по които можем да се справим с всичко, което той ни предлага е, да си позволим да бъдем уязвими, това е правилната реакция.

Отричането на уязвимостта, срамът и страхът ни от нея, ще ни направи още по-слаби, ще смаже чувството ни за достойнство, ще срине и живота ни. 

Това, което научих – и от изследването, и от собствения си житейски опит, е, че не можем, но и не трябва да избираме кои емоции да преживеем и кои – не. Не можем да казваме: „Това е скръб, това е разочарование, това е срам, това е страх. Не искам да ги усещам. Ще изпия няколко бири, ще си хапна няколко кексчета”…

Истината е, че не можем да потиснем тези силни емоции, без да потиснем и положителните – радостта, щастието, благодарността… Тогава сме нещастни, търсим цел и смисъл, чувстваме се зле, изпиваме няколко бири, изяждаме няколко сладкиша и влизаме в опасен цикъл. Едно от нещата, за които трябва да помислим, е защо и как потискаме.

Не е нужно да бъде чрез пристрастяване. Може да бъде и като правим всичко несигурно – сигурно, „Аз съм правият, ти грешиш, за това – мълчи”. Това е. Просто сигурност. Колкото повече ни е страх, толкова по-уязвими сме, а колкото по-уязвими сме, толкова повече се страхуваме. Така изглежда и политиката в наши дни, вече няма дискусии, няма разговори. Има само обвинения. А обвиняването в психологията се определя като начин да се освободиш от болката и негативната енергия.

Според нея по този начин отглеждаме и възпитаваме децата си. Убедени сме, че те са съвършени и нашата мисия е да ги поддържаме съвършени – да бъдат най-добрите в тениса, в училище, навсякъде.

Но грешим. Работата ни като родители, според Брене Браун, е да кажем на децата си, че не са перфектни, но са способни да се борят за мечтите си, че са достойни за любов и принадлежност.

Деца, отгледани по този начин, няма да имат проблемите, с които се сблъскваме днес. Ние се преструваме, че това, което правим, не оказва влияние върху хората. Правим това в личния си живот, правим това в професионалния, ние не спираме да се преструваме, че това, което правим, няма никакво въздействие върху другите хора. А всичко, което трябва да направим, е да бъдем истински и да кажем: „Съжалявам. Ще поправя това!”.

Но ето какво още открих по време на изследването си – че трябва да си позволим да бъдем видени от другите, трябва да си позволим да бъдем уязвими, да обичаме с цялото си сърце, дори да нямаме никакви гаранции, че няма да останем разочаровани – това е наистина трудно.

Мога да ви кажа като родител, че е мъчително трудно да практикуваш благодарност и радост в тези моменти на ужас, когато се чудиш: „Възможно ли е да изпитвам толкова силна любов? Възможно ли е да защитавам толкова ожесточено тази любов?”. Това е моментът, в който трябва да спрем да драматизираме и просто да си кажем: „Благодарен съм, защото да се чувствам толкова уязвим, означава, че съм жив”. И накрая, може би най-важното е да повярваме, че сме достатъчни. Защото, когато работим от място, което казва: „Аз съм достатъчен“, тогава спираме да крещим и започваме да слушаме, ставаме по-мили и нежни към хората около нас, по-мили и нежни към себе си”.

Проф. Брене Браун е автор на „Даровете на несъвършенството“, „Борбата да си пълноценен“ и „Връзки“.

източник: framar.bg