Един мъж и една жена, които много се обичат, вървят заедно по улицата.

Много им е хубаво, времето е приятно.

Държат се за ръце, може би дори съзнават, че на тази възраст трябва да им е неловко от това, но напротив, още пò им е хубаво.

Мъжът е по-възрастен, а жената е млада.

Както и да е, ще купуват дрехи.

Може би ще избират рокля за сватбата, което е доста патетично.

Жената влиза в пробната да мери рокля.

Дръпва завесите на пробната, гледа се в огледалото.

Съблича си дрехите и ги закача някъде.

Започва да си мечтае как точно би искала да изглежда; да си мисли за рокли, за хора, за места, на които е била или иска да отидат двамата заедно.

В един момент чува гласа му, той, там отвън, задава някакъв въпрос, но е заклещена в роклята и не може да отговори.

Става й горещо и клаустрофобично, а я е срам да извика за помощ.

Гласът на мъжа пак пита нещо и някакъв женски глас му отговаря.

Женският глас прилича на нейния глас.

Шумоленето на плата й пречи да разбере точно за какво става дума.

Най-накрая тя успява да се освободи от роклята, открехва завесата и вижда гърба на мъжа си, който се отдалечава към изхода на магазина.

Магазинът е много голям и лъскав.

Жената е без дрехи и не може да го последва, а мъжът не се обръща.

Той държи за ръка друга жена.

Жената от пробната вижда, че другата жена е облечена също като нея, има същата прическа и същата походка.

Мъжът я прегръща през рамото и прави някакъв жест, който си е техен и много интимен – целува я по косата или й подръпва ухото.

После навалицата ги закрива точно когато излизат през вратата на магазина.

Жената от пробната се обръща към огледалото, обаче там не се отразява никой.

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: Доенето на сепии трябва да се изучи, както се усвоява задоволяването на русалки – ГЮНТЕР ГРАС

Когато ти е самота – ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ

Щастливи са родените без истерични викове – ХРИСТО ФОТЕВ