.

Камю и Сартр са особена двойка творци. Албер Камю е французин с алжирски произход, роден в бедно семейство, но израства с изискани обноски.

Жан-Пол Сартр е част от висшето общество във Франция. Запознават се в Париж по време на Окупацията и стават много близки приятели.

Двамата заедно са блестящите икони на епохата. Вестниците ежедневно ги споменават.

Сартр и Камю дават гласност на настроението на деня. Европа е опустошена, но това, което остава, може да послужи за основа на един нов, възроден свят.

Читателите се обръщат към двамата писатели, за да намерят отговор на въпроса как ще изглежда този нов свят. В следвоенната обстановка всички имат нужда да намерят опора в нова идеология.

Тя идва под формата на екзистенциализма.

Сартр, Камю и техните интелектуални спътници отричат религията, създават нови напрегнати сценарии, предизвикват читателя да живее автентично и пишат за абсурдността на новия свят – свят без цел и ценности. Камю пише:

Имаше останали само камъни, плът, звезди и онези истини, които можеха да се докоснат единствено с ръце.

Хората са длъжни да живеят във време, в което да отразят своите ценности в хаоса, за да придобие той завършеност и смисъл.

Със свободата, с която разполагат идва и голямата отговорност, която на моменти е зловеща и парализираща, защото изисква да се живее честно и почтено.

Идеята за свободата свързва Камю и Сартр, а борбата за справедливост ги обединява дори още по-силно в политически аспект.

Целта им е да се борят срещу несправедливостите и да ги поправят. За тях в най-окаяно положение се считат работниците или пролетариата.

Те са приковани към работата си и са отдалечени от човечността си. За да бъдат освободени, държавата има нужда от нова политическа система.

През октомври 1951 година Камю публикува “Разбунтуваният човек”, давайки описание на философията на бунта. Книгата не е просто излагане на философски идеи, а стилно съчетание на взаимовръзката между философски и политически възгледи.

Разкрива се как всеки човек е свободен, но същевременно свободата е нещо относително – човекът е длъжен да се изправи срещу ограниченията, рамките, пресметнатите рискове. Абсолютната свобода е нереална и нехуманна.

Камю осъжда насилието при бунтовете. То е необходимо единствено в краен случай, но да се използва, за да се преиначава историята, е предателство.

Абсолютната свобода е правото на най-силните да доминират. Докато абсолютната справедливост е подтискането на всички противоречия, което пък унищожава свободата.

Конфликтът между свобода и справедливост изисква постоянно нагаждане, политически промени, приемане и уважение на това, което ни поставя най-сериозните граници – хуманността.

Да живееш и да позволиш на другите да  живеят – това ни прави, каквито сме.

Жан-Пол Сартр чете “Разбунтуваният човек” с възмущение. Според него е възможно да се постигне хармония между свободата и справедливостта и това доказва политическата система на комунизма.

Под натиска на капитализма и бедността работниците няма как да бъдат свободни. Те нямат много възможности пред себе си – длъжни са да работят неприятна и трудна работа или да умрат.

Но ако премахнем потисничеството и дадем свобода на работника, комунизмът позволява на всеки трудоспособен да живее, без да се тревожи за материалните си нужди и същевременно да избира как най-добре да се реализира като личност.

Тази идеология е способна да направи хората свободни и при едно навлизащо равноправие между половете, изглежда лесно изпълнима.

С “Разбунтуваният човек” Албер Камю изразява позицията си на социалист, който е съгласен с мирното разрешаване на революционното насилие. Той е потресен от историите, които чува, че се случват в СССР – страна, в която няма свобода, въпреки че се проповядва за нея.

Жан-Пол Сартр е готов да се бори в името на комунизма и е съгласен да се използва насилие.

Раздорът между двамата приятели става медийно достояние.

Списание, което Сартр редактира и поддържа, пуска подробна критична публикация относно “Разбунтувания човек”.

Списанието надхвърля продажбите си три пъти. Читателите виждат в историята на раздялата между двамата писатели отразената политическа криза.

В образът на тази криза се вижда крахът на политическите идеологии и истинската цена, която се плаща за тях – дали тази цена си струва справедливостта и свободата?

Позицията на Сартр се люшка в противоречия, които го преследват до края на живота му.

Сартр, екзистенциалистът, който смята, че хората са осъдени да бъдат свободни, е същият Сартр, марксистът, който счита, че историята не позволява достатъчно свобода в екзистенциален смисъл.

Той твърдо защитава позициите на комунизма, макар никога да не се присъединява към френската комунистическа партия.

През 1956 година обаче сам се убеждава, че методите на Съветския съюз не са правилни, когато вижда танкове да навлизат в Будапеща.

Действията му обаче си остават непредсказуеми. Отдава се на идеологията на Маоизма – комунистическите принципи, използвани в Китай.

Никога не се отказва от идеята си, че насилието на комунистите може да бъде оправдано.

Камю гледа по-съвсем различен начин на опресивните методи на комунизма.

Най-накрая избрах свободата. Дори да няма справедливост, свободата носи отговорността да се бори срещу несправедливостта.

Трудно е било в онези времена човек да не се съгласи с позицията на Камю и да не се учуди на тезата на Сартр.

Камю защитава позицията за осъществяване на трезва политика, морално смирение, спазване на принципи и посланието му остава актуално и в наши дни.

Дори най-уважаваните и достойни идеи имат нужда да постигнат баланс една с друга. Абсолютизмът и идеализмът водят по опасен път.

Този път е причината Европа да потъва в пепел, а Камю и Сартр да се затрудняват в представата си за един по-добър и справедлив свят.

Автор: Sam Dresser