Тухла без причина на никого и никога на главата няма да падне.

Никога и нищо не искайте! Никога и нищо, особено от тези, които са по-силни от вас. Сами ще ви го предложат и сами всичко ще ви дадат!

Ние говорим с теб на различни езици, както винаги, но нещата, за които си говорим, не се променят от това.

Разберете, че езикът може да скрие истината, но очите – никога!

Кой ви каза, че няма на света истинска, вярна, вечна любов? Да му отрежат езика за лъжа!

Този, който обича, трябва да споделя съдбата на този, когото обича.

Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното!

Вие съдите по външния вид? Никога не правете това. Можете да сгрешите, при това доста стабилно.

Няма зли хора, има само нещастни.

Нещастният човек е жесток и жлъчен. И всичко само заради това, че добрите хора го загрозяват.

Най-страшният гняв – гневът от безсилие.

Малодушието е най-страшният човешки порок.

Никога и от нищо не се страхувайте. Това е неразумно.

Ничия вяра не те вълнува, освен ако не е твоята собствена.

Какво щеше да прави твоето добро, ако злото не съществуваше, и как би изглеждала земята, ако изчезнат сенките от нея?

Осъзнайте, че целият ужас е в това, че той има вече не кучешко, а именно човешко сърце. И то най-лошото от всички, които съществуват в природата.

Каквото и да си говорят песимистите, Земята все още е съвършено красива, а на лунна светлина е направо уникална.

Всичко накрая се оправя. Така е изграден светът.

Тя носеше отвратителни, тревожни жълти цветя. Дявол ги знае как се казват, но, кой знае защо, те първи се появяват в Москва.

Тези цветя много ярко се открояваха върху черното й пролетно манто. Тя носеше жълти цветя! Лош цвят.

Тя сви от Тверская в една пряка и тогава се обърна. Знаете къде е Тверская, нали? По Тверская минаваха хиляди хора, но аз ви уверявам, че тя видя само мен и ме погледна не само тревожно, но дори някак болезнено.

Порази ме не толкова нейната красота, колкото безкрайната, невиждана самотност в очите й! Подчиних се на жълтия знак и също свих в пресечката, тръгнах подире й.

Вървяхме безмълвно по кривата скучна уличка, аз по единия тротоар, тя – по другия. Представете си, по уличката нямаше жива душа. Измъчвах се, защото ми се стори, че трябва да я заговоря, а се боях, че няма да произнеса нито дума и тя ще си отиде и никога вече няма да я видя. И представете си, изведнъж заговори тя:

– Харесват ли ви моите цветя?

Добре помня как прозвуча гласът й, доста нисък, но пресеклив, и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото отекна в уличката и се блъсна в мръсната жълта стена. Аз бързо минах на нейния тротоар и докато я приближавах, отговорих:

– Не.

Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена!..

Михаил Булгаков влезе в руската литература с мощ, подобно на Фьодор Достоевски и Лев Толстой. Йосиф Сталин е първият човек, който научава – от писмо на самия Булгаков, – че е написал роман за Дявола, но след това го изгорил.

Изгорил го, но не съвсем. Първоначално скъсал тетрадката на две и хвърлил в огъня само дясната половина. На въпроса на съпругата си: „Защо?“, писателят отговорил: „Ако изгоря всичко, кой ще повярва, че е имало нещо?“

Скоро се връща към романа и започва да го изгражда наново, пише го до самата си смърт през 1940 г.

В „Майсторът и Маргарита“ Булгаков описва Дявола в маската на Воланд като буреносен облак на гнева, който връхлита Москва. В своя гняв „олицетворението на злото“ неочаквано преминава на страната на Светлината, за да предвещае с идването си деня на Страшния съд, бурята, която ще сполети града на греха.