.

УСТРЕМ

Не ме покривай с покрив у дома си,
не ме зазиждай с четири стени,
защото има мъдрост стара,
че песента във клетка не звъни.

Дори да бъде клетка позлатена
свободна само над света лети.

Не ме кори за нощите ми будни,
че тясно ми е в мекото легло,
че сън, когато в клепките ти легне,
аз литвам с мое мъничко крило

и хората далечни са ми други,
и спирам радостна пред всеки праг,
и пращам много, много нежни думи
след всеки заминаващ влак.

Земята топла с две ръце обгръщам
очи потапям в ярките звезди
и цялата се устремявам
към неизбродните висоти.

Не ме съди за мойто безпокойство
за жаждата веч да се стремя.

В кръвта си нося непокорство,
преляно в мен от моята земя.

Музика: Найден Андреев, текст: Петя Йорданова, изпълнява: Маргарита ХРАНОВА

Когато Евтим Евтимов и Петя Йорданова се срещат, всеки от тях има семейство, но се ражда онова чувство, което ще ги накара да загърбят нормите и предразсъдъците на обществото тогава.

Тази непозволена, но голяма любов е емоционалният подтик за създаването на едни от най-великите шедьоври на българската любовна поезия.

Историята на това чувство разказва книгата „Ако ти си отидеш за миг” – чрез дълбоко интимните лирически стихотворения послания към любимата. Големият ни поет споделя:

С Петя ни свързваха две неща – любовта и поезията. И те се сляха в едно. Дължа всичко на нея и на нейната любов.

Но Петя Йорданова също се вдъхновява от великия ни поет и се превръща в изключително талантлив автор.

Тя пише текста на  шедьовъра на българската естрада „Устрем“, известен с великолепното изпълнение на Маргарита Хранова.

Петя Йорданова е автор на 32 книги за деца и възрастни. Цялото й творчество прилича на една къща, построена от любов и за любов. Целият й живот прилича на устрем.

Дошла от жарта на земята, със сълзи от огън, както сама пише за себе си, горяла до последния дъх над белия лист за хората, тя остави златна пепел от своя огън за всички.

НИКОГА

Камък срещу нива
никога не хвърлям,
че от нея може
пак да си поискам
залък добрина
и хляб наесен.

Камък срещу извор
никога не хвърлям,
че от него може
пак да си поискам
глътка ведрина
и глътка песен.

Камък срещу огън
никога не хвърлям,
че от него мога
пак да си открадна
въгленче за вкъщи,
въгленче за път.

Камък срещу мъка
никога не хвърлям,
че от нея може
пак да си изтръгна
неочакван спомен,
нещо да разказва.

Аз не нося камък
в женската си пазва.