.

Трофѝм Денѝсович Лисѐнко (1898 – 1976) е украински агроном, водеща фигура в съветската агробиология от 1930-те до 1960-те години.

След завършване на Киевския селскостопански институт, Лисенко работи в Азербайджан, след което става сътрудник в Института по генетика и селекция в Одеса, който после оглавява (1929 – 1939).

Президент е на Всесъюзната академия на селскостопанските науки на името на В. И. Ленин в периода 1938 -1956 и 1961 – 1962 г..

Директор е на Института по генетика на Академията на науките на СССР (1940 –1965). От 1966 до края на живота си Лисенко завежда експерименталната научноизследователска база на АН СССР „Горки Ленинские“, Московска област.

В СССР Лисенко е награден с множество ордени и отличия.

Освен това е бил и почетен член на Българската академия на науките (1952) и на Академията на селскостопанските науки на Чехословакия.

Въпреки че е невъзможно да се каже с абсолютна точност, Трофим Лисенко вероятно е убил повече хора от всеки друг учен в историята.

Много други съмнителни научни постижения са съкратили хиляди и хиляди животи: динамит, отровен газ, атомни бомби. Но Лисенко, съветския биолог, осъди милиони хора на глад чрез фалшиви селскостопански изследвания – и го направи без капка колебание.

Само оръжията и барутът, колективният продукт на много учени и изследователи в продължение на няколко века, могат да се мерят с такова изтребление.

Израснал отчаяно беден в началото на 20-ти век, Лисенко от все сърце вярва в комунистическата утопия. Така че, когато доктрините на науката и доктрините на комунизма се сблъскват, той винаги избира комунизма – уверен, че биологията в крайна сметка ще се съобрази с идеологията.

Лисенко успява да се изкачи до върха на съветската научна общност с необичайна скорост.

Роден в семейство на селски фермери през 1898 г., той се възползва от Руската революция и печели прием в няколко земеделски училища, където започва да експериментира с нови методи за отглеждане на грах през дългата, тежка съветска зима, наред с някои други проекти.

Въпреки че провежда зле проектирани експерименти и вероятно е фалшифицира някои от резултатите си, изследването му печели похвала от държавен вестник през 1927 г.

Макар да е млада научна област, генетиката напредва бързо през 1910-те и 20-те години; първата Нобелова награда в областта на генетиката е присъдена през 1933 г. По това време генетиката набляга на фиксираните черти: растенията и животните имат стабилни характеристики, кодирани като гени, които предават на потомството си.

Лисенко е биолог, но смята тези идеи за реакционни и зли, тъй като гледа на тях като на засилване на статуквото и отричане на всякаква способност за промяна. Той всъщност отрича съществуването на гени, защото не му харесва идеята за каквато и да било предопределеност.

Лисенко пропагандира класическата марксистката идея, че единствено околната среда оформя хората, растенията и животните. Поставете ги в правилната обстановка и ги изложете на правилните стимули, и можете да ги преработите както си искате.

За тази цел Лисенко започва да „възпитава“ съветските култури да поникват по различно време на годината, като ги накисва във замразяваща вода, наред с други странни практики. Той твърди, че бъдещите поколения култури ще запомнят тези екологични сигнали и ще наследят полезните черти.

В края на 20-те и началото на 30-те години Йосиф Сталин – с научната подкрепа на Лисенко – създава катастрофална схема за „модернизиране“ на съветското земеделие, принуждавайки милиони хора да се присъединят към колективни държавни ферми.

Резултатът е, ужасяващ по мащабите си, масов глад. Сталин обаче отказа да промени курса и нарежда на Лисенко да отстрани бедствието с методи, основани на неговите радикални, нови идеи. Например, Лисенко принуждава фермерите да засаждат семената много близо едно до друго, тъй като според неговия „закон за живота на видовете“ растенията от една и съща „класа“ никога не се съревновават помежду си. Той вярва, че колкото по-дълбоко се оре полето, толкова по-дълбоко ще растат корените на растението, увеличавайки добива. В резултат на това на фермерите бива наредено да изорат ниви с дълбочина пет фута. Това освен че изисква огромни усилия, няма и положителен ефект върху добивите. Освен всичко друго, Лисенко забранява използването на торове и пестициди.

Пшеница, ръж, картофи, цвекло – почти всичко, отглеждано по методите на Лисенко, умира или изгнива.

Сталин носи вината за глада, отнел живота на най-малко 7 милиона души, но практиките на Лисенко причиняват недостиг на храна и по други места. Съветските съюзници също си патят от великите му научни открития. Комунистически Китай възприема неговите методи в края на 50-те години и понася още по-голям глад.

През 1958 г. Мао решава да последва научните му постижения, в резултат – селяните в Китай стигат до там да ядат дървесна кора и птичи тор, а понякога и по някой член на семейството си. Около 15 милиона човека умират от глад.

Тъй като се радва на подкрепата на Сталин, неуспехите на Лисенко по никакъв начин не намаляват властта му в Съветския съюз. Портретът му виси в научните институти навсякъде и всеки път, когато държи реч, духов оркестър свири и хор пее песен, написана в негова чест.

Естествено, бруталните му възгледи предизвикват сериозен отпор сред научната общност. Но той обяснява този отпор като „противодействие на привържениците на буржоазната генетика“.

С подкрепата от висшето партийно ръководство, редица противници на възгледите на Лисенко (около 3000 учени)са преследвани, уволнявани, много от тях – изпратени в затвори, лагери или психиатрични клиники, като голяма част от тях умират.

В негова чест, грубото налагане на определени възгледи в науката днес се означава като „лисенковщина“.

На Августовската сесия на ВАСХНИЛ през 1948 тази нова биология е обявена за линия на комунистическата партия, след което несъгласието с нея се приема като политическа опозиция. При това положение всяка публична критика, писмена или изказана на глас, става невъзможна.

След смъртта на Сталин, влиянието на Лисенко понамалява, но едва през 1965 г., след оставката на Хрушчов, Лисенко е снет от длъжността директор на Института по генетика при Академията на науките на СССР, а „теориите“ му – разкритикувани из основи.

В крайна сметка, общият брой на жертвите на лисенковите „научни достижения“ се изчислява на около 20-30 000 000 души.

Всичко това ясно показва опасностите от смесването на науката и политиката. 

А който не се учи от историята, е осъден да я повтори!