Автономията на човека е свързана с неговото достойнство

.

Човекът е рожба на физическия свят, но духът му произхожда от друго битие, което превишава този свят по ценност.

Затова той се съзнава не само като природно, но и като духовно същество, надарено с индивидуалност и свобода. Това го определя като личност.

Съществуването на човека се оценява в отношенията му с хората и Бога, а ценността на личността му се признава от теологията, философията, психологията, педагогиката и обществените науки.

Индивидуалността на човека го отличава от другите хора, чрез нея се разкрива неговата единственост и несравнимост.

Като изразител на качествата му индивидуалността е толкова по-съвършена и ярка, колкото човекът е интелектуално по-издигнат.

Това се вижда най-силно при гениалните хора, които запазват своята уникалност в историята на човечеството.

Индивидуалността не може да бъде разбрана или обяснена по теоретичен начин, може да бъде само почувствана. Затова необикновените хора биват разбирани трудно.

Лице е антропологическа и психологическа категория. Човекът се различава от животните и се издига над света на вещите, защото е лице.

Всъщност духът откроява човека от останалите живи същества и го легитимира като лице. Човекът е лице благодарение на духа.

Най-характерно за лицето е възможността му да израства в личност, която твори.

Личността се развива чрез работа. Не всяко лице успява да се развие в пълноценна личност.

Предпоставка за преминаването на лицето в личност е по-високата степен на самопознание.

В християнски смисъл лицето е битийна даденост, а личността е усъвършенстващо се духовно битие, което се стреми към идеала Иисус Христос.

От тази бегла характеристика на човека е ясно, че лицето, което се превръща в личност, е нашето най-голямо духовно завоевание в този свят.

Така човек стои над всички биологични същества на земята и ги превъзхожда по ценност.

За личността говори от собствен опит Йохан Гьоте. Той е убеден, че не талантите създават човека на делото. Личността е това, от което зависи всичко.

Характерът се основава върху личността, а не въху таланта. Също така човек оказва влияние върху другите хора само чрез личността си.

Човешката личност е пряко свързана с Божията личност, тя е Божи замисъл, който човек изражда през земния си живот.

Човешката личност е христоцентрична

Христоцентричност означава, че Иисус Христос заема централно място в живота на човека. Човекът е сътворен по образа на Иисус Христос, сам Спасителят му съобщава спасителното учение и Той се жертва, като освобождава човека от вината му.

Освен това Иисус Христос е образец, към който се стремим. За да предаде точно характера на нашата христоцентричност, апостол Павел използва израза „да се изобрази Христос в нас”, което означава да станем по-добри и да приличаме в поведението си на Спасителя.

Човешката личност е цел сама на себе си

Това означава, че никой човек не може да бъде използван за постигане на някаква цел.

Стремежът на човека към абсолютното добро – Бога, е същевременно стремеж към себе си, тъй като човекът е образ на Бога.

За използване на човека като средство не помисля и Бог.

Тази истина би трябвало да се прилага и в общестевните отношения, където не бива човекът да бъде приравняван с някоя вещ.

Основание против злоупотребата с човека е нашето родство – всичко сме произлезли от една кръв и сме братя; и никой няма предимство по битие пред другия.

В това се състои и огромната разлика от еволюционната теория относно произхода на човека и същността на неговата личност.

Във философията тази максима също е категорична. Защото употребяването на човека за каквато и да е цел е поругаване на неговото достойнство.

А достойнството често се смята за по-ценно от живота.

Бихме могли да илюстрираме тези мисли с примери от българската история, от времето на османското владичество, когато много мъже и жени са предпочели да умрат достойно като християни, вместо да бъдат лишени от чест.

Така е било и по време на ранното християнство. Има многобройни свидетелства за това как след като са били подложени на насилия, жени и девойки са търсели смъртта си, за да изчистят името си от позор.

Много важно е да се знае, че поругаването на честта против волята на личността не накърнява честта и достойнството на човека пред Бога.

И другото нещо – самоубийството не допринася за възстановяване на доброволно поруганата чест.

Христос предлага много по-достен и единствен изход от подобно състояние – това е пътят на опрощението. За такъв изход Христос казва, че никога не е късно, докато човек е жив.

Човешката личност е автономна

В живота си ние говорим за политическа, икономическа, религиозна и творческа независимост.

Във връзка с този стремеж на човека към по-голяма свобода се появяват идеи и за обособяването му от Бога.

Несъмнено стремежът да придобием независимост е добър, но е опасно желанието да бъдем независими и от Бога.

Автономията на човека е свързана с неговото достойнство и с чувството му за отговорност.

Зависимият човек не е свободен и той не трябва да се чувства отговорен за делата си.

Да си представим как би изглеждала една общност, ако нейните членове, лишени от свобода, са с ограничени възможности да мислят и да действат свободно.

Тогава си спомняме думите на Мигел де Сервантес, че свободата е най-великото благо, с което небето е дарило човека. Благо, с което не могат да се сравняват нито богатството, нито славата, нито почестите.

Християнството защитава автономията на човешката личност, дори проявява търпимост и към Христовите противници, за да не ги застави против волята им да обикнат Спасителя.

Даже любовта към Бога, ако не е свободна, губи смисъл и е лишена от ценност.

Автономията произтича от природата на човешката личност.

Всеки човек има своя сфера на действие, където е свободен и независим, когато се ръководи от нравствения си закон и собствената си съвест.

Човешката личност е активна

Бог действа постоянно. За Божията активност говори Иисус Христос: „Моят Отец досега работи, и Аз работя”. Човекът като Негов образ също действа.

Книга Битие изразява това кратка, но много ясно: „Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте…”.

На човека е възложена да управлява земята, да я обработва и да се ползва от благата й.

Апостол Павел смята, че работата – тоест човешката активност, е задължителна: „Който не иска да се труди, не бива и да яде”.

Иисус Христос изразява Своето настоятелно изискване към човека да работи в притчата си за талантите.

Целта на активността е доброто на човека – неговото развитие и усъвършенстване. Затова, когато човекът се труди, той не само променя света, но усъвършенства и себе си.

Личността започва да се изгражда от началото на човешкия живот. Тя се развива заедно с нашето тяло, с ума и талантите ни.

Личността може да достигне висока степен и да се превърне в духовно състояние – умъдрял, духовно извисен и емоционално облагороден човек.

Хора, които са постигнали това съвършенство, служат на по-хуманни цели на обществото.

Източник: „Хриситянска етика“
Автори: проф. д-р Димитър Киров, проф. д-р Дечко Свиленов, Димитър Коруджиев