.
Димчо Дебелянов – най-нежният български поет, загива като офицер в Първата световна война.
На 2 октомври 1916 година, в разгара на Първата световна война, в дъждовното пладне на един намусен ден, на левия бряг на река Струма, край градчето Демир Хисар, загива като командир на рота, водейки войниците си в атака срещу англо-френските части поетът, подпоручик Димчо Дебелянов.
С това черният списък на трагично загиналите, гениални български поети се удължава с още едно непрежалимо име. Към безсмъртната плеяда на Христо Ботев, Пейо Яворов, Пенчо Славейков се присъединява Дебелянов.
Трагичната гибел прекършва живота на Димчо в разцвета на неговите сили. Той е едва на 29 години, и въпреки че няма издадена книга, успява да остави след себе си три дузини балади и елегии, които завинаги влязоха във всяко българско сърце.
Неговите стихове се превръщат в своебразен протест срещу кървавата касапница, безумието и военната еуфория, обхванали народите на Европа през Първата световна война.
ЕДИН УБИТ
Той не ни е вече враг –
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг.
Ето, в хлътналия слог
легнал е спокойно бледен
с примирена скръб загледан
в свода ясен и дълбок.
И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.
Кой е той и де е бил?
Чий го зов при нас доведе,
в ден на вихрени победи
да умре непобедил?
Клета майчина ръка,
ти ли го в неволя черна
с думи на любов безмерна
утеши и приласка?
Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?
И нима под вражи стяг
готвил е за нас пощада? –
Не, той взе, що му се пада,
мъртвият не ни е враг!
СИРОТНА ПЕСЕН
Ако загина на война,
жал никого не ще попари –
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.
Ала сърце ми не скърби –
приневолен живя сирака
и за утеха може би
смъртта в победа ще дочака.
Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.
Ще си отида от света –
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.
СПИ ГРАДЪТ
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми…
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.
Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомени възкръсва – чист и драг –
и скръбта расте, расте, расте…
Тя дойде – дете – с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
на възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.
Миналото – ах, остана то
тъмен край, от скърби заледен,
и оттам отпраща тя към мен
своя скърбен вик: защо, защо?
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми…
ЧЕРНА ПЕСЕН
Аз умирам и светло се раждам –
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря – край мене
всеки вопъл и ропот замре.
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.