.

Десетте заповеди тематично могат да бъдат разделени на следните три групи: първите четири регулират отношението на човека към Бога; втората група от три заповеди /5, 6, 7/ регулират отношението на човека към себе си и към ближния; третата група заповеди /8, 9, 10/ определят отношението на човека към обществото и властите.

Осмата заповед: Не кради

Думите „кражба“ и „крада“ днес не са модерни и цивилизованият човек, както и юридическата система са ги заместили с безобидния израз „присвояване на чужда собственост“.

Този израз далеч не отразява всичко онова, което Бог е искал да каже чрез двете думички „не кради“.

Потвърждение на това са строгите наказания, които Бог определя за крадците. Но в случая с тази заповед Бог подхожда като един опитен хирург, който изрязва злокачествения тумор с едничката цел – да запази живота на целия организъм и възстанови неговото здраве.

Какво иска да каже Бог на човека с тази заповед?

Разбира се, че на първо място става дума да не се присвоява по насилствен или таен начин всичко онова, което не е наша собственост – като се започне от бруталните форми на кражба на чуждо имущество, премине се през рафинираните начини на присвояване на интелектуална, морална и духовна собственост и се стигне до многоетажието на съдебната, изпълнителната и законодателната сфера на властта, където думата „кражба“ е сполучливо заместена с особено популярния напоследък термин „корупция“.

Последното не е нищо друго, освен „кражба по споразумение и с взаимна изгода за този, който краде и от този, от когото се краде“ – пострадавш при този вид кражба винаги е трета страна /държавата, фирмата, банката и т.н./

В по-широк смисъл на думата кражбата включва редица съзнателни или несъзнателни действия, чрез които се ощетява отделна личност, институция, предприятие или държавата, като например укриване на дължими данъци, неплащане на митнически такси, незаконно или несправедливо налагане на глоби или плащания, с които се облагодетелства държавата, неизплащане на дължимата заплата на работника и т.н.

Преписването и подсказването като особено добре познати феномени сред учениците и студентите, както и плагиатството сред научните работници не са нищо друго, освен кражба на интелектуален труд.

В случая тази кражба винаги е свързана и с лъжа, пострадавш от която е не само третата страна в този процес – учителят или преподавателят, но особено този, който е „облагодетелстван“ от кражбата / ученикът, студентът или самият научен работник/.

Може би малцина знаят, че изнасилването е кражба на лична чест.

Времето като феномен е дар от Бога. Човек не е собственик на времето, а единствено има право да разполага с него като с чужда собственост, която му е дадена без каквато и да било заслуга, като дар с определена ограниченост.

И оттук следва неумолимият въпрос: как човек използва този дар? Отговорът е само един: когато този дар се използва против волята на дарителя, Библията означава това като „кражба на време“.

Светът гъмжи от такива крадци, които един ден ще трябва да отговарят пред Бога за времето, през което са живели на този свят.

Деветата заповед: Не лъжествидетелствай против ближния си

Чрез тази заповед Бог ангажира една особено съществена част от поведението и отношението на човека към себе си и към останалите хора – зачитане на собственото достойнство и това на другите.

Феноменът „лъжа“ е проникнал дълбоко в човешката психика и е станал почти съставна част в манталитета на мислене, като за мнозина лъжата определя ежедневното поведение.

Дистанцията между „истината“ и „лъжата“ е така скъсена, че във взаимоотношенията между хората, а и лично към самите нас се използва т.нар. „благородна лъжа“ като еквивалент или дори като синоним на истината.

Не е случайно, че при първия контакт на сатаната с човека в Едемската градина разговорът започва с лъжа.

Оттогава до днес това ескалира, добива невероятни форми на изява, като инфилтрира всички сфери на човешкото битие.

Затова Библията нарича сатаната „баща на лъжата“.

Не е случайно, че именно лъжата е показател за липса на лично достойнство и за незачитане достойнството на другите. Лъжата не е само това. Тя е и показател за липса на доверие.

Народната мъдрост има пълно право, като казва: „Доверието се гради от 99 истини, а се руши само с една лъжа…“ Спомнете си приказката за лъжливото овчарче.

На трето място, не е случайно, че самозалъгването е един от най-силните инструменти за успокояване съвестта, базирано на порочното правило, че когато „една лъжа се повтори няколко пъти, тя става истина“.

И накрая Библията е категорична:

Уста, която лъже, си навлича смърт.

Всичко това показва, че лъжата е залегнала дълбоко в човешката психика и е станала част от поведението на човека.

От друга страна, човек осъзнава, че лъжата е нещо неестествено за неговата същност. Израз на това е разпространената мъдрост: „На лъжата краката са къси“.

Ето защо Бог разглежда в тази заповед лъжесвидетелството с всички негови проявления /лъжа, клевета, клюкарство, одумвания, преувеличения, разпространение на неверни слухове, извращение на истината и т.н./ като изключително важна пречка за хармонични взаимоотношения между Него и човека.

Или с други думи, не е възможно човек, който лъже, в същото време да си мисли, че изпълнява Божията воля, по простата причина, че вярата в Бога и лъжата са две несъвместими неща.

Длъжни сме да споменем, че Библията не прави разлика между „голяма“ и „малка“ лъжа.

Дали някой ще излъже, казвайки на съпругата си да го прикрие, когато звънне телефонът, или някой висш политик ще измами и ще насочи съдбата на една държава по друг път – пред Бога и двете имат същата стойност – те се определят като лъжа, тоест грях.

Десетата заповед: Не пожелавай нищо, което е на ближния ти

Последната заповед притежава една специфична особеност, която я отличава от всички останали девет заповеди. Тази особеност е скрита в думата „не пожелавай“.

Гражданското законодателство не осъжда никого, когато стане дума за „пожелаване“. Всеки може да си пожелава каквото му хрумне и няма да бъде осъден за това. 

Божието законодателство обаче обхваща и вътрешния цялостен душевен живот на човека, тоест там, където се зараждат лъжата, убиството, кражбата, пролюбодеянието.

Така тази заповед определя голямата разлика между законодателството на Бога и човешкото законодателство – първото има протективен характер, а второто борави само с последствията, първото предпазва от грях и престъпление, а второто осъжда извършения грях.

Чрез тази заповед Бог разбулва и изкарва на показ скритата, невидимата част на нашия душевен мир, която човек умело и съзнателно крие от света, а дори и от самия себе си.

Но Божието око прониква в дълбоките кътчета на човешкото сърце. Библията казва:

И няма създание, което да не е явно пред Бога; но всичко е голо и разкрито пред очите на Този, пред Когото ще трябва да отговаряме.

Бог вижда човека такъв, какъвто той е в действителност, и чрез тази заповед иска да го предпази от опасностите, на които непрекъснато е изложен.

Целият мисловен, емоционален и волеви свят на човека е известен на Бога.

Тайните, които ние си въобразяваме, че никой не знае, са известни на Бога по-добре отколкото на самите нас. Защо това е така?

Целта е една-единствена: Бог иска да ни предпази от нещо, което ние не можем да предвидим. Освен това Бог ни предупреждава:

Защото няма нищо скрито, което да не се открие, и тайно, което да не се узнае.

Ако хората биха спазвали тези заповеди, то нямаше да има нужда от катинари и ключове, от полиция и съдилища, от затвори и възпитателни домове, от пазачи и бодигардове, от войни и атентати; тогава хората нямаше да живеят в страх за децата си, имуществото си и живота си.

Ако биха се спазвали, то доверието, взаимната обич и отговорността пред Бога ще бъдат основната мотивация в обществото между хората.

Разбира се, че Божиите заповеди може да се спазват, но може и да не се спазват. По този въпрос не може да има друг коментар, освен това, което казва Библията:

Весели се в младостта си, момко, и сърцето ти да вкусва радост през дните на твоята младост; и ходи там, където ти сърце тегли и дето ти очи видят; само знай, че за всичко това Бог ще те изведе на съд.

Източник: „Хриситянска етика“
Автори: проф. д-р Димитър Киров, проф. д-р Дечко Свиленов, Димитър Коруджиев