Едно гробище има своята подходяща декора само есен. Една странна бледност покриваше дърветата. Странната, тъжна бледност на още неоголените дървета върху белите мрамори на гробовете, отрупани с цветя, една тъжна смесица от изсъхнали и свежи…

Пейо Яворов пише тези редове в Париж през октомври 1910 г. – три месеца след смъртта на Мина, онова „дете и божество“, което четири години е изпълвало с присъствието си неговата лирика и е осмисляло дните му.

Всеки ден той тръгва от Латинския квартал, където е хотелът му на бул. „Сен Мишел“, недалеч от Люксембургската градина, пресича Сена и тръгва към гробището в предградието Булон-Бианкур, където е погребана Мина.

Погребват я в това предградие, тъй като там има източноправославна руска църква, която се посещава и от живеещите в Париж българи, понеже в Париж няма българска църква.

Яворов купува цветя от цветарницата срещу гробищата, която е на същото място и сега, поставя ги на гроба на Мина и сяда на близката скамейка.

Стои дълго, докато мръкне, а през нощта записва в своя „Философско-поетически дневник“ всичко, което бушува и крещи в душата му през онези дни на безизходно отчаяние и самота.

Пейо Яворов

Яворов няма да успее да се излекува до края на дните си от тази отворена в сърцето му рана. В моменти на безнадеждност той не е далеч от мисълта да се самоубие на гроба й.

„Живея само со скръбта си и не искам да я лекувам – пише той на проф. Боян Пенев. – Тя остана едничкото нещо, което ме свързваше със света.“ Дори година и половина след смъртта й, една късна вечер той му признава, че навред го дебне „сянката на Мина„…

И когато по-късно свързва живота си с Лора, Яворов продължава да носи в портфейла си кичур от косите на Мина.

Нея, тяхната любов той възкресява в трагедията си „В полите на Витоша“. Нея той споменава непрекъснато.

Дори само няколко месеца преди да се разиграе трагедията в дома му – самоубийството на Лора, – Яворов получава от Париж снимки от гроба на Мина, на които се чете: „Мина Тодорова, родена в Елена /България/, 1890-1910“

Когато на 25 март 1906 г. за пръв път среща Мина, Яворов е на 28 години, тя – само на 16. Пристигнала е от Елена на гости при брат си – писателя Петко Ю. Тодоров, приятел на Пейо.

Срещата им става в дома на еленчанина. Мина или Милка, както всички галено я наричат, веднага грабва погледа на чирпанлията и той я обсипва с комплименти. Но тя, съвсем млада, а и възпитана в патриархално семейство, само се изчервява и не знае как да му отговори.

Още щом се връща вкъщи, той пише стихотворението „Благовещение“:

Прохладен лъх от ангелско крило,
о ангел, о дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме лелее нежен сън…
Зора се зазорява вън.

А след 4 години ще запише в дневника си:

То беше денят Благовещение. Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия сред поле през май, покрито с цветя, подобна на една лилия, от която не е по-бял снегът, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица. Тя радваше очите ми и опияняваше душата ми…

„Самотността ме измъчва. Аз обичам хората. Аз търся човек, на когото всецяло да се доверя, с когото да се смея, да плача, да живея, да умра“ – записва 16-годишната Мина в дневника си малко след тяхната среща.

Мина Тодорова

Когато се връща в родния си град, тя получава по пощата новия брой на сп. „Мисъл“, в който е поместено стихотворението му „Две хубави очи“. Снаха й Райна, съпругата на Петко Ю. Тодоров, след време ще разкаже:

Мина ги чете с възторг и беше поласкана, че той й оказва такова внимание и че тя го е вдъхновила да напише хубавите стихове. Какво по-естествено за едно 16-годишно девойче, което току-що се пробужда за любов! Ние обаче я считахме за много малка и с крехко здраве.

Братът Петко веднага дава да се разбере, че е категорично против връзката на Мина с Яворов. Майката Роза и бащата чорбаджи Юрдан – също. Не го харесват за зет, защото е по-възрастен от дъщеря им с цели 12 години и няма постоянни доходи.

Ако трябва да бъдем съвсем точни, самата Мина в началото не отговаря на чувствата му. В дневника си отбелязва:

Не харесвам външно Яворов и очите му са жълти като на лисица, устните му – като арапин; обичам неговата поезия, харесвам го като поет.

Няколко месеца след първата им среща, през септември 1906-а, тя му пише: „Не мога да си дам сметка какво ще излезе от всичко това. Аз съм толкова млада, а Вий сте поет“.

Мина също има определени поетични заложби и затова писмата й до Яворов са своеобразна поезия. Той я нарича „ангел“, а тя му дава да разбере, че не е безразлична към него, но чувствата й са по-скоро платонични.

През юни 1906 г. министърът на народното просвещение проф. Иван Шишманов командирова Яворов, Елин Пелин и Кирил Христов в чужбина „да се отракат“, както пише в заповедта.

В деня, в който тръгва за Франция, няколко минути преди да замине влакът му, Яворов пуска от гарата писмо, в което пише на Мина, че не се радва на пътуването си, защото няма да бъде до нея. А след като се настанява в Нанси, изпраща адреса си на госпожица Тодорова.

От Нанси й изпраща стихотворението „Обичам те“ с отворена картичка. Пак там написва още четири стихотворения, посветени на Мина, и когато се връща, ги публикува в сп. „Мисъл“ като цикли под надслов „Писма“: „Обичам те“, „Мечта“, „Истината“, „По стъпките ми вредом никне жълта злоба“ и „Мечтата ти е очарована робиня“.

Преди това обаче се чувства задължен да каже на момичето, че ги е дал за публикуване в списанието. „Вашите писма са ме вдъхновили. И много уместно бе да поставя под всяка от творбите по един епиграф, извлечен от тях“, изтъква Яворов.

Както и трябва да се очаква, този цикъл поражда скандал. У дома на чорбаджи Юрдан се разразява истинска буря. Как си позволява този „безочлив драскач“ публично да изразява чувствата си към едно толкова малко и невинно момиче!

Петко и брат му Христо заявяват на главния редактор на „Мисъл“ д-р Кръстев, че е недостойно да се изваждат откъси от писма на сестра им и да се слагат като мото над стихотворения.

Д-р Кръстев се солидаризира с тях. Той нарича Яворов недостоен човек. Чирпанлията, разбира се, не му остава длъжен и веднага му отговаря, че за него това момиче е муза, и нарича всички, несъгласни с него, завистливи и изветрели старци.

Литературният кръг “Мисъл”: Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров и д-р Кръстю Кръстев, София 1905г.

Мина известно време не отговаря на писмата му, но все пак му съобщава: „Всички тук са зле настроени против вас. Не зная… Много неща не мога да си обясня, а само се лутам ту тук, ту там.“ Накрая отбелязва, че уважава родителите си и не би искала да страдат заради нейните постъпки.

Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж – ще сподели по-късно той в парижкия си дневник. – И все пак аз те любех… Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе.

„Яворов, какво мога да направя аз? На моите плещи лежат дългове. Бих дала всичко да можех да се разплатя, да заплатя комуто дължа живота си дори, един момент да се почувствам свободна, несвързана с никого… Аз зная – от други свят съм аз – трябва да нося на плещите си своето нещастие и в сърцето си чуждото нещастие“, пише му тя през август 1907 г. по повод постоянните натяквания на родителите и братята си, че няма да могат да преживеят евентуалния й брак с Яворов. 

Непоносимото й положение вкъщи не му дава покой, измъчва го постоянната мисъл, че тя страда заради него, и той предлага да се разделят.

Мина знае, че това е невъзможно и за двамата: „Обичам те! Обичам те с всичката непокътната сила на своята душа – му пише тя. – Обичам те, както никого не мога да обичам.“ И след няколко седмици:

Изгубя ли те пред очи, аз изгубвам всичко.

Яворов й прави предложение за брак и чака „бърз и решителен отговор“.

Мина не е в състояние да му го даде. Но не може да не признае:

Обичам Ви – защо? Откога? И докога? Не зная; па и не искам да зная, защото не продавам любовта си.

Яворов цяла седмица има тежко главоболие. Накрая прави пред сестра си Екатерина жестока изповед:

Оная работа се усложнява и аз почвам силно да се безпокоя. Моята приятелка е вече нажежена до най-висок градус. Боже мой, ами че аз съвсем не съм човек за женене и семеен живот! Помисля ли за такъв край, аз чувствам любовта ми да се превръща в една непреодолима ненавист! Аз предварително чувствам свободата си ограничена, мечтите си обезкрилени, гордостта си накърнена от зестрата, която може да ми се натрапи – и душата ми започва да вие като ранен вълк… И в дадения случай една нова род-рода… еленската, към която питая, не знам защо, едно органическо отвращение. Аз бих дал мило и драго тая история да не съществуваше и тая попара, която сам надробих, да не чакаше да я сърбам сега…

В писмо до проф. Боян Пенев е още по-ясен. Казва, че любовта за него е любопитство и нищо друго.

Почти всички, които пишат за връзката Яворов-Мина, наблягат най-вее върху нерешителността и колебанията на Мина и кой знае защо подминават неговите, сякаш не ги е имало.

А истината е, че той, много по-възрастният от нея и познал вече толкова женски ласки, страст и разочарования, също дълбоко в себе си е раздвоен, защото си дава сметка, че въпросът не е да се ожениш, трудното е да останеш женен. Затова се страхува от брак с малката и чиста като сълза Мина.

Тя явно усеща това и в писмо от 24 януари 1907 г. открито говори за евентуална раздяла. Откровението завършва така: 

Но аз зная, че ти не можеш да бъдеш спокоен, не можеш да се примириш, ако аз първа не туря край. И ако ти беше тука, аз щях да се притисна до гърдите ти и щях да слушам бучащата в тях буря, а и ти би чул… Сега да туряме ли край? Боже мой, ний наистина сме безумни.

Две седмици преди това тя му пише:

Не, Яворов, може би аз не съм те обичала с такава любов, която би те задоволила, но във всеки случай аз съм хранила към тебе такова чувство, което към никого другиго няма да храня и не съжалявам за това.

Все пак краят настъпва. Последната им среща е на 18 юни 1909 г. Не се сбогуват. Яворов предлага и Мина приема да я чака две години, докато тя оздравее и завърши образованието си.

„Нека всеки от нас се чувства свободен. И който през тия две години спаси някакъв остатък от любовта си, нека се намери на 18 юни 1911 година, в 8,30 часа вечерта, на същото място, дето приказвахме снощи. Ако единият от двамата не се яви, дошлият да не го чака дълго, а да му пожелае в душата си щастие.“

Не им е съдено да се видят повече. На 1 септември 1909 г. Мина заминава за Париж. Изпълва се една нейна отдавнашна мечта – да види Франция, за която е слушала толкова много от брат си Петко и от Яворов.

Веднага тръгва на курсове, за да научи езика, записва се в Сорбоната. Но тя вече отдавна е болна. Туберкулозният перитонит бавно и неотстъпно я убива. Заминава на лечение в един санаториум в курорта Беркплаж на Антлантическия океан. Пристигат баща й, майка й, брат й Петко.

Заминава за Франция, за да я види, и Яворов, с когото не са се срещали от юни предишната година – след раздялата им. Но близките й не го допускат. Дори в последните мигове от живота й те, които през цялото време воюват срещу него и успяват да ги разделят, не намират сили да надмогнат патриархалните си разбирания и презрението си към поета.

Мина умира в Беркплаж на 14 юли 1910 г. вечерта.

По-късно Яворов ще научи, че точно тогава се готви да тръгне за Париж и… Лора. По това време тя е в Лондон, живее със самочувствието на призната красавица /носителка е на втора награда от конкурса за най-красива жена в София/ и мечтае да стане или голяма писателка, или поне вдъхновителка на голям поет.

Тя отдавна се стреми към Яворов и изгаря от любопитство да види момичето, на което той е посветил най-хубавите си стихове.

Веднага щом узнава, че Мина е във Франция, Лора пише на брат й П. Ю. Тодоров, за да иска адреса й. Започва да се стяга за път, но непосредствено преди да замине, българските вестници съобщават за смъртта на Мина.

„Много, много ми е тъжно за милото момиче с хубавите, чисти очи“ – пише тя в съболезнователното си писмо до П. Ю. Тодоров. То не е нищо повече от обикновена проява на възпитание. Защото в себе си Лора чувства, че вече няма какво да я спре по пътя й към сърцето на Яворов.

И в своя неудържим стремеж тя избира най-неподходящия момент и най-неподходящото място да се срещне с него – пред черния мраморен гроб на Мина в гробището на Булон-Бийанкур. Нетактичността й, самонадеяността й, любовното й признание отблъскват Яворов.

„Не, ние не сме един за друг. Ако свържем съдбата си, аз се боя, че ще свършим злополучно“, троснато й казва той. Въпреки това разговорът им е продължен в ресторант „Дювал“ срещу кафене „Рошет“, където Яворов яде жабешки бутчета, за да не бъде сметнат за ориенталец, а сервитьорите се чудят как една толкова красива дама като Лора може да има приятелство с такъв черен, не особено красив господин, без да знаят, че той е най-големият поет на България.

Продължен е и в кафенетата на Латинския квартал. Лора кани Яворов на срещи в хотела си „Дакия“ на бул. „Сен Мишел“ и в кафене „Дьо ла Пе“ до Гранд опера. Разговорът е продължен и в София, за да каже един ден Яворов:

Аз се сдадох. Лора ме победи.

Така ще започне нов етап в живота му, белязан от тревожното присъствие на Лора, началото на драмата, която ще погълне и двамата.

Лора и Яворов

Из „Големите любови на българските поети и писатели“, Венелин Митев