Божидар Коцев е роден на 6 декември 1945 година в град Враца. Завършил е Българска филология и Философия в СУ “Св. Климент Охридски”.
Работил е като каменар, хамалин, секретар на Клуба на дейците на културата в родния град, завеждащ отдел “Планиране и информация” в ОС на БСФС, зам.председател на Физкултурно дружество, преподавател по Български език и литература, директор на училище.
Автор е на книгите: ”Почти като наркоза”, “Борба за живот”, “Песента на живота”, ”Славно детство”, “Воган войнът”, ”От душа и сърце”, “Върховно е да се живее”.
Прекрасен съпруг, незаменим баща, страхотен дядо, приятел, бохем и учител, Божидар Коцев си отива от този свят на 30 декември 2017 година.
ВЪРХОВНО Е ДА СЕ ЖИВЕЕ!
След всяка нощ настъпва ден,
след всеки ден нощ пак настава
и чувствам вечността у мен
с живота, който ми се дава.
Да бъдеш част от вечността,
от светлото и от тъмата,
от тази земна красота,
от устрема на кръговрата!
Това е сбъдната мечта!
Животът е реликва свята!
Неповторим е на света!
И чудото на чудесата!
Зората дава ми криле,
а-ха да литна над земята!
Море, балкан, небе, поле
са омагьосали нещата!
До залеза съм тъй щастлив,
изпълнен с радост, че ме има
и чувствам с всичко, че съм жив
през пролет, лято, есен, зима!
В нощта заспивам уморен,
сънувам сънища прекрасни,
зората срещам вдъхновен,
пред залез пак да се прехласна!
Гордея се, че съм човек!
Край мен животът песен пее!
В природата намирам лек!
Върховно е да се живее!
ТИ И АЗ, И ЛЮБОВТА НИ
Къс небе в планински бързей,
отразено как блести,
с бели облачета бързи
то под слънцето лети.
Сякаш е душа, която
търси други светове
със сияние на лято,
но и с дъх на студове.
Любовта ни е такава,
отразена от мечти,
с тих копнеж тя опознава
световете Аз и Ти.
Ледена, кристално чиста,
но от слънчев златен прах,
от море по-обемиста,
като рай, без зло и грях.
Ти и аз, и любовта ни,
кръговрат на вечността,
от живота сме събрани,
отразени сме в смъртта.
ЖИВЕЙ С ДОБРО НА ТОЗИ СВЯТ
Не позволявай в теб да се вселяват
жестоката омраза, завистта,
не позволявай да те обладават
агресията зла, ненавистта!
В сърцето ти пулсира добротата,
тя ражда твоята човещина,
в живота дава ритъм на нещата,
в душата ти поддържа светлина.
Това е истината драги, драга,
лъжата, злото няма да вредят,
когато любовта ти дава тяга
и вяра и надежда те крепят.
Животът на човек веднъж се дава,
с усмивка, обич и добро живей,
след теб бразда дълбока да остава,
с делата си човешки се гордей!
Тогава и смъртта ще бъде лека,
с изпълнен дълг ще идеш ти отвъд.
И ще благослови у теб човека
душата ти в последния си път!
ЛЮБОВТА Е МОЯТ БОГ
За любов съм чел и чел…
Писано е до безкрай.
Любовта е свят раздел
между ад и между рай.
Тя е връх висок, мечтан
във вълшебна планина
сред житейски океан –
мъж оттук, оттам жена.
На света любов му дай,
за да има вечно мир,
силна, страстна и без край.
Любовта е еликсир!
Не изпиташ ли я ти,
знай, напразно си живял,
все едно си без мечти,
на смъртта си се предал.
Любовта е моят Бог!
Тя живее вътре в мен.
Нейният велик урок:
„Влюбен да си всеки ден!“
ЖИВОТЪТ Е СТИХ ЗА ЛЮБОВ
Животворна светлина
ти дарява всеки ден,
направи го споделен
като блага новина!
Изживей го с радостта
на приятели добри,
мислите си събери
в стих от жива красота!
Изживей го с плам и жар
от зори до залез тих,
посвети му своя стих,
той за теб е Божи дар!
Може да не си поет,
щом си с влюбено сърце,
ритъмът е налице,
следвай го във всеки ред!
И когато вечерта
в пазвите те приюти,
и любов те връхлети,
сбъдва се една мечта!
МОЛИТВЕНО МЕЧТАНИЕ
Погледна ли разцъфналите вишни,
погледна ли растящите треви,
погледна ли небето ти, Всевишни,
устата ми молитвено мълви:
Аз искам да живея на земята
сред мир, хармония и красота,
във всичките войни кръвта пролята
да стане живата вода в света!
Аз искам с вярата си да не спорим
и с тебе, Господи, да сме на ти,
сърцата за доброто да отворим,
човешкото у нас да не пестим!
Аз искам хората да се обичат,
от разума си да не се делят,
децата сред природата да тичат,
семействата с любов да се множат!
Аз искам мъдреци да управляват,
от истини закони да коват,
на, тебе, Господи, да подражават,
дори когато знаят, че грешат!
Аз искам, Боже мой, без план, полека,
планетата земя да стане рай
и в него твоето дете – Човека
да бъде малък Бог открай докрай!
Погледна ли разцъфналите вишни,
погледна ли растящите треви,
не гледам аз небето ти, Всевишни,
защото вярата у мен кърви.
Молитвата мечта не ще се сбъдне.
Сатанаил не ще го позволи.
И злото, Боже, злото ще пребъдне.
Ей от това най-много ме боли!
Но аз докато дишам и живея,
Със злото ще съм винаги в двубой!
„Твори добро!“ е твоята идея,
за нея ще се боря, Боже мой!
ПОСЛЕДЕН УРОК
Контейнерите за боклук – пред блока.
Тук всяка сутрин идваше жена,
във вехти дрехи, слаба и висока,
с количка, а през зимата с шейна.
Преглеждаше в сметта добре нещата,
отделяше полезните на вид,
изглеждаше ми странно тя позната
в походка, в маниер, в гърба превит.
Бях все зает, началник в общината,
до службата ме караха с кола
и само сутрин, точно до вратата,
я виждах, беше вечно с очила.
Веднъж обаче тя ме заговори,
попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори.
И я познах, познах я по гласа.
Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас,
заместваше почти една година,
бях влюбен в нея, слушах я в захлас.
Цял ден на работа за нея мислех,
учителката станала клошар,
все нещо свое търсех, нещо чистех,
бях станал ученика Божидар.
Не бе познала в мене ученика,
самият аз бях доста променен,
солиден, важен, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.
На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро. Неработен ден.
В боклука ми, на дъното прибрано,
лежи кашонче, дар голям от мен.
В кашончето бях сложил триста евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад,
вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах горд и млад.
Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас
и без дори главата да повдигам
прибрах се бързо на бегом у нас.
Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя. Никой няма.
Пред прага лист, кашончето встрани.
„Не те ли учих, драги Божидаре,
че всеки честен труд краси човек?
Дори и бедността от Бога дар е,
макар и в двадесет и първи век.
Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам тази милостиня.
И знай, ще легна гладна този ден.
Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как, не върша грях.“
Това прочетох. Щях да се убия.
Учителката вече не видях.
ЩОМ СТИХЪТ СЕ ПИШЕ СЪС СЪРЦЕТО
Славеят запее ли в гората,
слушам го умилно и в захлас,
радост, мъка пълнят ми душата,
смея се и плача в този час.
Колко простота и плам възторжен
бликат в трели чудо на света!
Друга птица даже с труд каторжен
няма да изпее песента.
Може би така е и с поета?
Искрен ли е, всеки стих е жив.
Словото красиво е прието.
Фалш и грак е за потока сив.
Щом стихът се пише със сърцето,
ще те стопли, ще го разбереш.
Ако чувството звучи превзето,
ти едва ли ще го дочетеш.
Моят стих, си мисля, вдъхновен е,
вярвам ще достигне той до вас.
Ако пък умре, умира с мене,
но живее ли, живея аз.
КОРЕН
Обрасъл с бурени и пуст е дворът
на къщата, в която съм роден,
посреща ме с тих упрек само борът,
от баба в детството ѝ засаден.
Зелените му клони се навеждат,
припомнат ми за миналите дни,
когато аз мечтаех тук с надежда,
животът скучен да се промени.
Мечтите ми се сбъднаха за жалост,
избягах в тих американски щат,
потръгна бизнесът ми като цяло
и станах за стандарта ни богат.
Ала пред бора днес стоя наведен,
самотен, тъжен и осиротял,
без близките си хора пак съм беден
и сякаш че напразно съм живял.
Не съм разбирал в младите години
какво богатство сам съм пропилял,
без бащин дом, приятели, роднини,
без мама, тате как съм оцелял.
Да мога времето назад да върна,
да чуя мъдри бащини слова,
рождена майка нежно да прегърна,
богатството си бих дал за това.
При този бор зелен е моят корен,
едва сега над майчин гроб разбрах,
без родната земя си като болен,
напуснеш ли дома си, вършиш грях.
От този грях, кълна се, ще предпазя
деца и внуци, идващи след мен
и сам ще ги науча как да пазят
с любов и ревност корена свещен.
БЪДИ МЪДРЕЦ, КОГАТО СТРАДАШ!
Обземат ли те тъжни чувства,
дори да плачеш, да скърбиш,
помни, животът е изкуство
и с него трябва да вървиш!
Приятел скъп да те остави,
нещастен да си в любовта,
от мъката недей да правиш
душа – заключена врата!
И може близък да загубиш –
съпруга, майка, син, баща –
със скръб света не ще учудиш,
деня не смесвай ти с нощта!
Бъди мъдрец, когато страдаш
във времето на своя век
и духом никога не падай,
щом страдаш, значи си човек!
ОТ ДУША И СЪРЦЕ
„От душа и сърце“ е девиз на Доброто,
на човешката същност той всъщност е мото.
От душа и сърце ако правиш нещата,
ще живееш с магията на красотата.
От душа и сърце любовта ни извира
и със сродни души и сърца ни събира.
Любовта и Доброто са вярна пътека.
От душа и сърце Бог създал е човека.
ПАРЧЕ ОТЧУПЕНА МЕЧТА
Човек се ражда на света
с човешката си чистота.
С живота влиза той в борба
с орисана от Бог съдба.
Живее всеки в таен мир
в пространството на лична шир,
където диша личността
от раждането до смъртта.
Цари в света суров закон,
човекът ще умре. Пардон!
Тук всичко тленно е, нали?
За смърт по-лека се моли!
Умираш с личния си свят
и си отиваш без възврат.
Изчезваш тихо, яко дим,
с живота си неповторим.
И друг повтаря твоя път
в играта на живот и смърт.
Парче отчупена мечта
от кръговрата на света.
КРАСОТАТА
Красотата очарова
и ума, и сетивата,
на живота е основа,
първообраз на нещата.
До сърцето на човека
и до неговите чувства
тя достига по пътека
на различните изкуства.
Да рисува и да вае,
да възпява и римува,
чудни танци да играе,
с обич, не да се преструва.
Красотата е богиня,
вечна е като небето,
ведра и лазурносиня,
с мощ по-силна от морето.
И в света на красотата
от хармония преливат
на живота чудесата,
вечно живи, не умират.
ЖИВЕЙ ОТГОВОРНО И С ЧЕСТ!
Зората се сипва, изгрява денят.
Прощава се с него и с тебе сънят.
Животът те грабва с възторг и копнеж.
Какво да направиш? Да се отдадеш!
Отдай му се страстно! Отдай се с любов!
За него, живота, човек е готов
на всичко, което го прави щастлив,
защото животът е порив красив.
Живей го ти с радост, живей го с мечти!
О, как неусетно животът лети…
Не си се нарадвал и ей старостта.
Душата отива в друг свят след смъртта.
Но днес ти живееш, дерзаеш, твориш.
Живееш, човече, в живота гориш.
Оставиш ли тук благодатна бразда,
душата ти може да стане звезда.