.

Валя Балканска е родена на 8 януари 1942 г. в махала Лъгът на смолянското село Арда. Започва кариерата си през 1960 г. като солистка в Държавния ансамбъл за народни песни и танци „Родопа“ – Смолян.

Изпълнява над 300 песни, с които освен българската публика покорява и най- големите световни сцени. Има над 2000 концерта у нас и в чужбина.

Най-известното и изпълнение „Излел е Дельо хайдутин“ е избрано измежду хиляди песни от цял свят, за да полети в Космоса на борда на „Вояджър“.

Лошо много бързо можеш да направиш. Направи добрина, да те видя как. Ние трябва да обичаме народа и да му казваме как и откъде е пътят. Излезе ли водата от коритото, тя се разлива. Трябва, като си направиш вадата, водата да си върви по нея.

Обаче една птичка пролет не прави, всички трябва да се застъпим за българското. Защото едно огнище, когато изстине, трудно загрява отново. Едно дърво като посадиш, много бавно расте. Затова трябва да садим дървета, да поддържаме огъня, за да е здрав домът ни и да е живо семейството. Защо българска песен излетя в Космоса – защото Делю е бил войвода, бил е силен. На всяка цена трябва да се изучава фолклор в училище.

Посях родопската песен, както навремето са посели азбуката двамата братя. Сред природата чувствам, че тая земя ме храни и че има живот. Силата на родопчани е в Родопа, в родния край.

Унищожаваме природата и водите. Когато съберат боклука, вместо в контейнера да го хвърлят покрай реката, а не мислят, че се затлачва, че затлачват и душите си по тоя начин. Ще си платим цената за това и ще я плащаме дълго, ако няма жестоки глоби за такива хора. Свикнали сме да се замисляме чак като ни бръкнат в джоба, ама и това е за кратко, не се мисли за бъдещето, за тези, които остават след нас.

Ние забравихме да казваме едно добър ден. По-добре сведи глава и поздрави, отколкото да се обиждаш.

Ние изтървахме края и не можем да хванем дори и началото, да им покажем пътя, че трябва да се работи, че трябва да се строи, че трябва да се уважават хората. Защото всеки е роден от родител и родителя не е намерен на пътя, той е създаден и създава. И всички сме длъжни да уважаваме родителите си. Децата да уважават по-възрастните. Аз съм уважавала и уважавам до ден днешен по-възрастните от мен. Знам, че който е лапнал залък повече, той знае повече! Ако виждаш, че този човек ти показва пътя, приеми го или наведи глава и кажи – може да не е прав, но чакай да се вслушам.

Трябва да се гордеем с миналото на нашите предци, с това, че въпреки трудностите, българинът е успял да опази своя език, култура и традиции!

Гоним навънка децата, родителите се тормозят да ги изучат, да им дадат хляб в ръцете и накрая отиват и дават полезния труд в чужбина. Който постои няколко месеца извън България се връща и вече с развален говор. Като му удариш един през устата и му кажеш, кое е истината, тогава ще се разбере, че не трябва да напуща езика си, защото ние по това сме разпознаваеми.

Нека не съдим лекарите, всеки дава колкото може и каквата му е службата. Ние свикнахме само да искаме, без да се замисляме, че този човек е положил труд и че е на работа, и че помага. За жалост злобата надделя на добрината.

Не знам защо, хората в днешно време са толкова озлобени, не искам да се делим на нации и етноси, а да бъдем обединени.

Гласът ми ли? Аз основа имам по ген. Моят баща е пял, свирил е на кавал. Но за мен гласът е божи дар. Бог ми е дал гласа, Бог ще си го вземе. Аз уважавам религията, това, което е създадено от Бога, и нищо повече. Навремето, като бях млада и се трудех на полето, като запеех, ме чуваха чак в другото село.

Родопската песен няма синор, няма край. Какво от това, че една песен е полетяла в Космоса? Не се гордея, че аз съм я изпяла. Горда съм обаче, че българска песен се качи на борда на „Вояджър“ и доказа, че родният ни фолклор е жив, че родопската песен е непреходна. Тя е корен на българщината. Защото, както всяко дърво има корен, а къщата – основи, за да я крепят, така и народните песни ни правят българи повече от всичко друго. Предавани са от поколение на поколение и са се съхранили до наши дни. Предостатъчно ни мачкаха и обиждаха, наричаха ни какви ли не – ахряни, помаци, турци… А всички сме българи – ходим по родната земя, едно слънце ни грее и трябва да се обичаме и уважаваме.

Дарбата ми ме изпрати по света, да пея пред най-различни известни личности. Но аз имам някакъв дух в себе си и смятам, че българщината и традициите трябва да се тачат. Аз обичам България, обичам си семейството и родината. Обиколих света, но никога не съм пожелала да остана някъде другаде. Влече си ме към моето село, към полето, към земята. Милиони да имам, пак тук ще искам да съм си, на село… Просто поисках да си остана тук, да си бъда стилова певица и да си черпя вдъхновение от Родопите.

Песента за мен е била и хлябът, и семейството, и животът. Аз чрез музиката съм си отгледала децата. Сега ми е достатъчна обичта на хората и мога да кажа, че я имам. Когато ги видя усмихнати, когато ми кажат „мила Валя“ или „нашата Валя“, ми стоплят сърцето. Още в първите години на певческата ми кариера ме нарекоха „родопския славей“. Заради песните и работата ми често не съм била при семейството си, но всички ме разбираха и подкрепяха. Съпругът ми почина преди десет години, той никога не ме е спирал, никога не ми е пречил в работата. Сега много ми липсва. Ние сме дружили 15 дни преди да се оженим, но си живяхме добре. Със свекървата една лоша дума не сме си казали. Трите ни деца се раждаха едно подир друго и всички помагаха в отглеждането им. Аз не спрях да пея нито когато бях бременна, нито докато децата ми бяха бебета. Носех ги на репетиции и концерти и израснаха сред песните и с помощта на колегите в ансамбъл „Родопа“. По хотелите съм ги повивала и къпала. Но колегите тогава бяха за чудо и приказ.

Имала съм предложения да остана да пея в Лос Анджелис и Канада, но никога не съм се изкушила да ги приема. Защото камъкът си тежи на мястото. Ако семейството, домът ми и приятелите останат тук, а аз съм там, няма да се чувствам щастлива. Ако една вода се разлее, тя губи силата си. През живота си научих, че парите не са богатство, те са необходимост. Богатство са приятелите, които не всеки ден можеш да откриеш.

Лошото е, че в днешно време младите хора са много объркани. На тях трябва да се помогне. Вярно е, че сме в криза, че няма работа, но много от бедите сами си ги създаваме. Всеки един наш ден трябва да има цел, трябва да е подреден и планиран.

Трябва да спрем мрънкането, оправданията, оплакванията и недоволството. Човек без кусур няма, но завистта е грозно нещо. Можем да си помагаме повече. Ако всички сме единни, ще променим живота си.

По-топло от твоето огнище, когато грее огънят, когато си на собственото си легло и виждаш как дървото израства – какво по-красиво?