.

Френската поетеса Луѝз Лабѐ е френска поетеса феминистка от Ренесанса, родена в Лион, дъщеря на богатия майстор на въжета Пиер Шарли и втората му съпруга.

Като млада жена тя е призната за необикновена ездачка и стрелец с лък. Нейните ранни биографи я наричат ​​„la belle Amazone“ (красивата амазонка) и съобщават, че тя се облича в мъжки дрехи и се бие като рицар на кон в редиците на дофина (по-късно Хенри II ) при обсадата на Перпинян.

Твърди се също, че тя е участвала в турнирни схватки, проведени в Лион в чест на посещението на Хенри II.

Лион е бил културният център на Франция през първата половина на шестнадесети век, а Лабѐ е домакин на литературен салон, включващ много от известните лионски поети и хуманисти.

Нейните съвременници я сравняват със Сафо и я възхваляват като Десетата муза.

Историкът Парадин през 1573 г. я описва по следния начин: „Тя имаше лице, по-скоро ангелско, отколкото човешко, което все пак беше нищо в сравнение с нейния дух, който беше толкова целомъдрен, толкова добродетелен, толкова поетичен и с такова необичайно знание, че изглеждаше да е създадено от Бог, за да можем да му се чудим като на нещо удивително.“

През 1564 г. чумата избухва в Лион, отнемайки живота на някои от приятелите на Лабѐ. През 1565 г., страдайки от лошо здраве, тя се оттегля в дома на своя спътник Томас Фортин, банкер от Флоренция, който е свидетел на нейното завещание (документ, който е запазен). Тя умира там през 1566 г. и е погребана в селския си имот.

Лирическият глас на Лабѐ е наистина един от най-добрите изрази в литературата на изкусна простота, на последователен и майсторски синтез на същност и форма, на страст и поезия.

От средата на миналия век се коментира как в нейните стихове тя представя жените по начин, който противоречи на преобладаващите нагласи по онова време за това каква е природата на жената или какво прави жената достойна за похвала или порицание, характеристика, която я кара да изглежда повече в крак със съвременните идеи, отколкото с идеите, преобладавали през 16 век. 

НИМФАТА НА РОНА

Живея и горя, а мисля за смъртта;
обгръща ме топлик, а мраз ме обладава;
животът ми е тих – това ме отгчава
и моята тъга се стапя в радостта.

През сълзите ми грей усмивка към света,
наслада знам и аз, но тя ме наранява;
доброто е далеч и в мен все пак остава,
старея всеки ден, а любя младостта.

Двусмислено така ме води любовта…
Когато от скръбта се мисля победена,
във всъщност ме напуска тя.

Аз вярвам в радостта, родена от скръбта.
Със нея съм щастлива – едвам задоволена,
от старата ми скръб отново съм сломена.

ЦЕЛУВАЙ МЕ

Целувай ме. И пак. Недей престава.
Една целувка сладка искам аз,
една целувка дай ми ти със страст,
ще имаш четири — като жарава.

Ти страдаш? Болката успокоява,
подслажда десеторно твойта сласт.
И тъй — целувки смесвайки в екстаз,
ще търсим с теб наслада и забрава.

Животът с двоен пулс от днес ще бие,
щом и за другия живеем ние.
Любов, за лудостта не ме хули…

Прикривам ли се — пак душата страда
и не изпитвам никаква наслада,
ако не се забиват в мен стрели.

О, ТЪМЕН ВЗОР, О, ПОГЛЕДИ ВСТРАНИ

О, тъмен взор, о, погледи встрани,
о, сълзи, о, въздишки най-горещи,
о, черни нощи без желани срещи,
о, светли, бързо отлетели дни!

О, време пропиляно, о, злини,
о, жалби, о, мъчения зловещи,
о, мъртъвци в безброй жестоки клещи,
о, всичко — срещу мойте съдбини!

О, къдри, вежди, длани, пръсти, смях,
о, лютня, лък, виола, шепот плах,
о, колко факли край жената млада.

Но аз скърбя за теб — че запленен
държиш сърцето ми пламтящо в плен
и пак връз теб дори искра не пада.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм: