.
Силви Вартан е певица от унгаро-българо-арменски произход и е една от първите рок певици във Франция.
Родена е на 15 август 1944 г. в софийското село Искрец – най-близкото място с медицински център в близост до Лакатник, където баща ѝ, Жорж Вартанян, евакуира семейството си (жена, деца и родители) поради бомбардировките на София.
Неговата майка е българка, а баща му – арменец. Майката на Силви, Илона, е дъщеря на архитекта Рудолф Майер, потомък на унгарски евреи, който след Първата световна война идва да работи в София.
Семейството „скъсява“ фамилното име от Вартанян на Вартан, което звучи по-френски. Семейството пристига в Париж на 24 декември 1952 година и седемгодишната Силви остава заслепена от френската столица. „Всичко беше толкова празнично украсено, в сравнение с мрачната София, Париж блестеше така, че ми се завиваше свят от всичките гирлянди и елхи“.
Силви Вартан развива активна благотворителна дейност в родната си България. През 2014 година Вартан получава знака почетен гражданин на София.
На 25 април 2014 г. Силви е наградена с „Медал за човеколюбие“ на БЧК за изключителен принос към хуманитарните каузи на организацията.
Силви Вартан има десетки албуми и участва в много филми. Издадени са и три нейни автобиографии.
Разбира се, в мисълта на всеки първата дума е глаголът „обичам“, който свързваме със страстта, с нежността, с всички чувства. Да обичаш е огнено, силно, кръвно, но се отнася и до дълговечността и дълбочината на чувствата. Наистина любовта трябва да бъде поддържана, но не бива това да се превръща в тегоба! Ако са необходими усилия, нищо не се получава.
Противоположните темпераменти могат да си въздействат, да се привличат, но същинска любов изпитваме единствено ако сме от едно тесто.
Любовта е като цигара. Като изгасне, можеш да запалиш друга. Но трябва да се намери добрата цигара, за да не се превърне сърцето в пепел.
Отсъствието е непоносимо, жестоко е за онези, които остават. Във всекидневието то е най-тежко. Когато човек обича едни хора, изпитва потребност те да са до него.
Привързвам се. И като се привържа, е много силно. Това е следствие от любовта и същевременно – раздвояващо чувство, тъй като ограничава свободата. Човек се привързва поради потребността от самозащита, за да отхвърли края на живота, за да не страда повече.
Първият ми музикален спомен е особеният звук на дядовия акордеон – това беше инструментът на мъжете в рода ни, баща ми и брат ми също свиреха. Всеки път, когато нашите канеха приятели, баща ми пееше и свиреше на акордеона. Затова ставам много сантиментална, когато чуя акордеон.
В моето съществуване животните винаги са заемали важно място. Имала съм много! Канарче, менат, заек, рибка, костенурка, котки и кучета. Винаги съм гледала на тях като на членове на семейството и съм страстна защитница на техните права.
Във всеки един ден от живота ми „да научавам“ е било радост, защото в научаването присъства представата за препредаване: научаваш за себе си и за да предадеш. Обичам да препредавам. Давам си сметка колко много са ми предали моите родители, какви великолепни дарове са ми оставили. Никога не съм имала конфликти с тях, юношеството ми не беше бунтарско. Днес покрай моята дъщеря научавам какво нещо е юношеството! Моето лично юношество беше чувствително и идеалистично, без кризи. Днешните девойки са като чистокръвни коне, човек се пита как да ги закриля и да ги учи да плуват из този свят, в който всичко се мени така бързо.
Моите родители ми внушаваха уважението и смелостта, без да се забравя щедростта. Това е, което и аз съм се стремила да предам на децата си.
При всяко положение да отгледаш деца е трудно, независимо дали човек има пари, или не. Родителите ми се трудеха денонощно за мизерни заплати, обаче от време на време майка ми, за да ми достави удоволствие, си позволяваше излишество.
Каква е нашата сложна и двусмислена връзка с парите? Те са фактор за свобода, това е безспорно, и все пак са източник на мошенически комбинации и на социално неравенство.
Парите не са ценност, те са средство. Всичко, което получавате в живота си, е взето назаем. Нищо не е сигурно и от днес за утре всичко може да отлети.
Още като дете винаги съм си мечтала да стана артистка; от най-ранните години растях с тази мечта, без да мисля за известността и за парите. Когато започнах да пея, осъзнах този друг аспект на занаята: известността и последствията.
Славата е бляскавият траур на щастието.
Шумният успехът не е непременно необходим. Успехът е вътрешно усещане, което те изпълва, когато сбъднеш мечтите си. Успех е да научиш децата си да бъдат щастливи, да бъдат позитивни, да превръщат лошите неща в красиви. Да знаят какво искат от живота и какво в него не приемат. Да имат собствено мнение и без колебание да го отстояват.
Изкуството е най-чудесният начин човек да запази детския дух. Артистите, които ми въздействат, са онези, които съумяват да забравят сами себе си, както това става при децата. Да играеш – това е да се откъснеш от настоящето, да се отдръпнеш назад, нагоре. Да бъдеш някой друг и да си бъдеш сам себе си: една невероятна залъгалка, на която са способни единствено децата!
За мен да съм на сцена и на екран е удоволствие, което открих, когато бях на 6 години, откакто се снимах във филма „Под игото“ в България. В България се научих да обичам всичко, което обичам и досега.
Комунистите бяха ужасни. Веднъж един от тях зашлеви шамар на майка ми защото не ръкопляскала достатъчно силно на някакъв оратор.
Никога не си мисля за цената, която трябва да платя за някое свое решение. Винаги слушам моя инстинкт и сърцето си. Това е мярката за стойността на това, което правя. Така избирам хората, приятелите си, песните си. За всичките си решения слушам интуицията. Никога не мисля дълго, правя това, което ми диктува сърцето. Това са най-бързите и най-верни решения. И в двата случая – и когато харесвам и когато не харесвам, изборът е продиктуван от сърцето.