.

Любовта се различава от влюбеността по своята уникалност. Влюбеността е чувство на подражание, разигравано по старата формула: „Не е по-зле от другите“.

Всеки, който се е влюбвал, знае това, всеки, който е обичал, чувства колко неприсъщо е подражанието за любовта.

Любовта не прилича на нищо друго.

Ние обичаме единствено неповторимата личност, без да се стремим да я сравняваме с какъвто и да било идеал, самата тази личност представлява Идеал.

В един момент изпитваме умора от влюбеността, желаем любов. Чувството на самота, обхванало ни след края на влюбеността, все повече ни потиска.

Стремим се да намерим в любовта онова, от което сме били лишени преди нея.

Преди всичко ни се иска Абсолютното Преодоляване на самотата.

Любовта ни изглежда като единственото чувство, способно да я победи.

Вече виждаме милионите пръски, на които се разбива самотата, дъгата, породена от слънчевата светлина в тези капки, и се хвърляме във водите на любовта, без да мислим за нещо и без да подражаваме някому – при това възвишаващо падане ставаме самите себе си.

Любовта ни дарява с удивителното чувство да откриваме себе си.

Не искаме да изглеждаме, искаме да бъдем.

Любовта ни освобождава от множество комплекси, сред руините на всекидневното изпъква истинният Аз, и удивени не се познаваме.

Любовта ни връща към нас самите; същото чувство биха могли да изпитат Адам и Ева, възвърнати в Рая.

Творчеството, породено от любовта, винаги надвишава границите на субективната значимост. То е твърде екзистенциално напрегнато и свободно, за да си остане в пространството на екзистенцията на влюбената двойка.

Творчеството на влюбения принадлежи само на него, творчеството на любещия принадлежи на любимата и на целия свят.

Любовта ни съединява с целия свят ни и прави значими за целия свят.

Любовта обикновено се различава от влюбеността по своята продължителност – до края на живота.

Това обаче не е съвсем така. В чувството на любов ни се открива Вечността.

Пред нас се разтваря не просто живот до старост и желание да остареем с любимия или любимата, а жаждата за вечна младост и живот след смъртта.

Самото чувство на любов вече ни показва, че безсмъртието на душата е не красив символ, измислен от боящи се от смъртта, а реалност, преживяна от хора, които се обичат.

Назип Хамитов

из „Самотата на мъжа и на жената“