.

Вирджиния Улф е една от най-значимите и влиятелни фигури в световната литература на 20-ти век. Родена през 1882 година в Лондон, тя израства в семейство, обградено от култура и интелектуални стремежи. Улф още от млада възраст се впуска в света на литературата, но животът ѝ е белязан от дълбоки емоционални сътресения и вътрешни борби, които ще оставят следи в нейното творчество.

Творбите на Улф са известни със своето експериментално естество. Тя е един от пионерите на модернизма в литературата, като изследва теми като съзнанието, времето и субективната реалност.

Романите ѝ, като „Мисис Далауей“ и „Към фара“, се отличават с уникалната си употреба на „потока на съзнанието“ – техника, която позволява на читателя да навлезе дълбоко в мислите и чувствата на героите. Това прави нейните произведения едновременно сложни и дълбоко лични, като всяко изречение е наситено с емоции и философски размисли.

Вирджиния Улф също така е била важен глас в борбата за правата на жените и за тяхното място в света на литературата и обществото. Есето ѝ „Своя стая“ е култова творба, в която тя разглежда необходимостта от финансова и творческа независимост за жените, за да могат те да разгърнат своя потенциал като писатели и творци.

Животът на Вирджиния Улф не е бил лесен. Тя е едва на 13 години, когато майка ѝ внезапно умира. Вирджиния страда много, а две години по-късно, когато умира и сестра ѝ Стела, започват нейните нервни кризи. Смъртта на баща ѝ през 1904 г. е причина за най-страшната ѝ от тях и Вирджиния дори прекарва известно време в клиника.

През целия си живот Улф е съпровождана от резки смени на настроенията. Въпреки че тези редовни психически сривове повлияват силно на социалните ѝ контакти, творческите ѝ способности остават непокътнати.

Смята се, че Вирджиния е страдала от биполярно разстройство – болест, оставила отпечатък върху работата ѝ, във връзките ѝ с хората, в живота ѝ и е най-вероятната основна причина за самоубийството ѝ.

Тези вътрешни демони в крайна сметка я водят до трагичния край на живота ѝ през 1941 година, когато се самоубива като пълни джобовете си с камъни и се потапя във водите на река Оуз, която тече близо до дома ѝ, оставяйки след себе си писма и дневници, които разкриват дълбочината на нейните мисли и болка.

Има някаква тъга, която идва от твърде многото знание, от виждането на света такъв, какъвто наистина е. Това е тъгата от разбирането, че животът не е голямо приключение, а поредица от малки, незначителни моменти, че любовта не е приказка, а крехка, мимолетна емоция, че щастието не е постоянно състояние, а рядкост, мимолетен поглед към нещо, което никога не можем да задържим. И в това разбиране има дълбока самота, усещане, че си откъснат от света, от другите хора, от себе си.

Очите на другите – нашите затвори, техните мисли – нашите клетки.

Всеки човек има минало, укрито в него като страници от книга, известна единствено на него самия; хората обаче съдят само по заглавието.

Стаите в които живеят хората правят не по-малко впечатление, отколкото техните лица…

Големите общности от хора са невменяеми.

Който не казва истината за себе си, не може да казва истината и за другите.

Децата никога не забравят несправедливостта. Те прощават много, но този грях за тях е непростим.

Хуморът е първото, което се губи при превода.

Човек не може да мисли, обича и спи добре, ако не е вечерял добре.

Свободно да използваме своите възможности означава щастие.

Колко пъти хората са използвали писалка или четка, защото не са имали смелостта да дръпнат спусъка?

Животът е един сън. Преди събуждането да ни убие.

Илюзия за душата е като атмосферата за земното кълбо.

Странно нещо е човешкият мозък! Капризен, неверен, постоянно плашещ се от сенките.

В края на краищата, няма по-голям лукс от запазването на покой в самото сърце на хаоса.

Само твърдият скелет на навика държи човешкото тяло.

През всичките тези векове жените са служели на мъжете като огледала, притежаващи омайна магическа сила да отразяват мъжката фигура в удвоен ръст. Това отчасти обяснява колко важни са жените за мъжете. Отчасти обяснява и острата мъжка реакция към критиката на жената… Защото ако тя започне да казва истината, фигурата в огледалото ще се смали: мъжкото превъзходство ще пострада.

Дали съдбата на обикновения човек е критерият, с който се измерва нивото на цивилизацията?

Умората е най-доброто сънотворно.

Задължително трябва да умре някой, че обкръжаващите да започнат да ценят живота.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Всички грехове са опити да се запълни празнотата – СИМОН ВЕЙЛ