.
Днес не искам нищо да казвам,
днес не вярвам, че някой ме чува.
Моята призма днес се размаза,
мойто сърце днес си кротува.
Сега съм далече от своя зенит
и в очите не плуват видения.
Гърдите ми днес са гранит,
молитвите ми – съмнения…
Вечер не светят блестунки –
притиснат рицар без меч.
Всички изходи стават по-тънки,
полека изчезва и правата реч.
И разклатени моите реликви
ме засилват към мръсния дол
и зениците станали ник’ви
не потрепват кат’ падам надолу.
Ще бъда тих, без съпротива и без крясък
ще постоя на дъното с усмивка лека
ще напълня в шепите си пясък
и пак ще го превърна във пътека..!
♥♥♥
Една филийка хляб,
стига за десетки птици…
Едно око за сляп
е повече от поглед на стотици.
Две думи казани без милост
раняват повече от удар с камък…
Две крачки някой път са смелост!
Две стаи понякога са замък.
Три сълзи навярно са река
когато дълго време си ги стискал.
Три години чувстват се като една,
когато нещо много силно си го искал.
Мислеше си малкото дете наум
докато гледаше небето през мансарда,
дано запази този светъл шум
дори когато го погълне булеварда…
♥♥♥
Във ръката ми – ръка,
пулсираща след дълъг ден,
унесена в заслужена почивка .
Във ръката ми – ръка
и аз я гледам изумен,
пързалям се по нейната извивка.
До сърцето ми – сърце,
изпълнено със обич за раздаване,
то моето със лекота превзе
и в ритъма им няма разминаване.
Върху гърдите ми – коса,
тя някак там, идеално пасва…
Между сърцата ни – искра,
която каза, че отказва да угасва .
Между ръцете – топлина
неизстиваща дори да се разтворят.
Заспиват заедно две тела,
душите продължават да говорят…
Между душите – любовта,
единственият ни Месия.
До нея аз, до мене тя,
във ръката ми магия…
ПРОСТИ МИ
Прости ми Господи, но аз
не те намирам в църкви, катедрали
и досега във ни един иконостас
очите ми не са те припознали.
В геометричната зависимост на светлините
открих те, щом протегнах поглед от чардака
и в бащиния трепет в младините –
когато някой първата си рожба чака.
Не те усетих в свещените книги
и страха от смъртта не разбрах,
щом ги отворих усетих вериги
щом ги затворих и излетях.
Чух те в скалния планински брод
да ми подсказваш, да премина през мъглата
и възхищавам се! – на творческия ти подход
как гравитацията пречупва светлината.
Не ми допадат версиите, че Ти
дебнеш ни със гръм – да сбъркаме жестоко,
сякаш птицата като се учи да лети
не е полета от ниско към високо?
Нека казват ти тъмна материя
случайност, съдба или „някаква сила“
нека вярват в легенди, поверия
но нека вярват, че има закрила.
Аз те виждам във всеки момент
който с радост напълнил е рана
в ръцете на гения диригент,
във всеки човек, който търси промяна…
Простете ми свещеници, уви
не ме е страх от Бог – напротив
Божи храм пожар не го лови
и за всички вери той работи.
автор: Стефан Данчев
