.

Книгата „Изповеди. 101 х 31“ на Иван Сарандев е единствената засега у нас: уникална по замисъл и осъществяване.

Авторът е събрал отговорите на 101 български писатели на 31 въпроса, за да ни въведе в техния творчески свят.

Анкетирани са представители на писатели от всички поколения след Освобожданието – от Иван Вазов и Алеко Константинов до наши дни.

Това е книга-откритие, книга-откровение, запечатала за поколенията колективния образ на българския писател; книга, събрала в себе си житейския опит, мислите, чувствата и интелектуалните прозрения на българския писател за 100 години.

Книга, която е възможна само веднъж на 100 години.

Днес ви представяме Любен Дилов /1927-2008/:

Роден в Червен бряг. Основно образование получава в София. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1954 г. За пръв път печата във в. „Народна младеж“ – разкази, очерци, статии, репортажи, посветени на въпроси из съвременния живот. Първият му научнофантастичен роман се появява през 1958 г. – „Атомният човек“.

Това, че на повечето въпроси не мога да отговоря спонтанно и категорично, сигурно е показателно. Не съм човек на пристрастията и поради вродено ниско самочувствие, никога не съм дръзвал да придавам особено голяма стойност на личните си предпочитания в живота. Ето защо и повечето от тях лесно се губеха в живота. Мисля обаче, че пристрастията, макар да опростяват и облекчават битието ни, в повечето случаи вредят. Те стесняват способността за възприемане и догматизирват мисленето. Съзнанието ни би трябвало да си остава отворено – все едно дали за нова миризма или за нова идея – ако не до гроба, поне до склерозата. Така може би ще се сторим някому безхарактерни, но няма ли на самите нас да ни е скучно с един характер, който вече е спукнал кепениците си пред новите страсти и преживявания.

Затрудняват ме и самите въпроси. Навярно ще е любопитно да се чуят днешни отговори на зададени някога въпроси, но и въпросите, не само отговорите, се определят от психологията, философията и моралната структура на съответната епоха. Затова разминаванията са неминуеми.

Коя краска предпочитате?

Обичам нюансите, не основните тонове. Може би нюансите на оранжево най-много са радвали окото ми, може би – цветът на невена.

Коя е любимата ви миризма?

Нямам любима миризма, но миризмите на нашенските подправки – сминдух, чубрица, дивисил, джоджен и на чуждата ванилия още от дете неотслабващо ме привличат, навярно с чара на единството от полезно и приятно.

Кое цвете според вас е най-красиво?

Най-красивото цвете още не съм виждал. Казват, че само орхидеите били над сто вида, пък аз съм зървал досега три-четири. Кичур нашенски маргаритки обаче сред непоказена утринна ливада винаги ме сепват като внезапно прозрение или внезапно влюбване.

Кое животно ви е най-симпатично?

Обичам козлето заради неговия кокетен, но и дистанциран флирт с човека и заради възторжените му лудории.

Коя краска на очи и коси предпочитате?

Като че ли са ми харесвали повече русите коси и сините очи – и при мъжете, и при жените. Но с еднаква сила съм се влюбвал и в жени кестеняваи, и в жени зеленооки. Докато станах окончателно „всеяден“.

Коя е според вас най-ценната добродетел?

Никоя добродетел не може да бъде ценна сама за себе си, откъсната от другите качества на човека. Тя и не съществува в самостоятелен вид. Добродетелта е гербът на монетата, но обратната й страна определя нейната стойност. Прехвалената скромност например често крие зад гърба си малодушие пред света, страх от самоосъществяване или разхубавено от възпитанието лицемерие. Поради това имената на добродетелите твърде често ни служат за назоваване на качества със съмнителна стойност.

Кой порок мразите най-много?

Пороците са също толкова отмъстителни, колкото и добродетелите. И при тях още не можем да се отърсим от евангелската им класификация и номерация. Нито един от седемте смъртни гряха не е чужд на съзнанието ми. Трябва ли заради това да мразя себе си? Според мен най-пакостлив за човечеството е и най-разпространеният от седемте библейски смъртни гряха: леността. Уточнявам: умствената леност. Заради нея вече наистина бих могъл да намразя и себе си.

Кое е вашето любимо занятие?

Обичам свободната игра на фантазията си, когато седя пред нея сякаш в положението на безучастен зрител.

Кое развлечение ви е най-приятно?

Най-приятни са ми разговорът на чашка с духовит приятел, флиртът с умна и весела жена.

Кое е според вас идеалът на земното щастие?

Ако не се лъжа, още Библията ни е призовавала да не наричаме никого щастлив, преди той да е влязъл в гроба. Щастието е присъда, която ние обикновено произнасяме над другите. И обикновено грешим. Да се осъществиш като личност в основните сфери на живота: сред обществото /сдобро да те споменуват, както казва народът/, пред себе си и в любовта – това навярно може да послужи за идеал на земно щастие, понеже като всеки идеал е неосъществимо.

Коя съдба ви се вижда най-вече за оплакване?

След горното ми твърдение, най-вече за оплакване ще ми се вижда естествено съдбата на човека, неуспял да осъществи себе си в нито една от изброените сфери. Но, слава богу, хората обикновено не забелязват това, иначе светът би оглушал от канските им писъци.

Може ли да попита човек на колко сте години?

Може. Сега съм точно на петдесет и една и половина.

Кое кръстно име бихте си взели, ако бихте си го избрали сам?

И този въпрос ме затруднява. В акта за раждането ми съм записан по семейна традиция Иван, после ме кръстили Любен, без да го поправят. Така си стои и до днес. Ако статискически можеше да се докаже, че съдбата на човека зависи от кръстното му име, тогава сигурно бих се замислил над него. Така обаче има опасност да се получи, както преди години в Родопите, когато българомохамеданите сменяха имената си: една млада учителка се прекръсти от Кадифе на Велурина. Техническият прогрес си каза думата. Виж, ако някога овреме бях прозрял каква пробивна сила имат псевдонимите, може би и аз бих се отрекъл от името си, което продължавам да не харесвам.

Кой е бил най-хубавият момент в живота ви?

Трудно ми е да отделя който и да е момент от живота си като най-хубав. Имам за щастие такива върхови моменти и в работата си, и в любовта. Пък и всичко зависи от другия момент – от възрастта. Раждането например на първото ми дете ме изплаши, докато раждането на второто – десет години по-късно – помня като часове на буйна радост.

Кое бил най-печалният, най-тежкият?

Когато – на два пъти – съм бил изоставян от жени, които силно обичах. И когато през 1975 год. се видях заставен да призова дори намесата на държавния глава, за да се защитя от някои овластени свои колеги, които, за да оневинят себе си, поискаха да пожертват мен, въпреки че нямах никаква вина за една редакционна грешка, квалифицирана после като политическа. Тежестта произтече от това, че неспаведливостта извършиха писатели, които се представяха дотогава за мои приятели и доброжелатели, а останалите мои колеги и приятели, с едно-две изключения, панически се отдръпнаха от мен. И от принудата ми да търся такава помощ, за да оцелея – може би защото криво съм повярвал на историята, която ни учи, че все писателите са били тия, дето са защитавали справедливостта.

Коя е вашата най-голяма надежда?

Най-голямата ми надежда си остава да доживея политическото омиротворяване на планетата, хармонизирани отношения между народите.

Вярвате ли в приятелството?

То като че ли винаги е мил спомен от младостта. Иначе вярвам в него, разбира се. Както се вярва в един идеал.

Кой е за вас най-приятният момент през деня?

Ония моменти, които аз не забелязвам, увлечен в съчиняването на нещо ново.

Коя историческа личност ви е най-симпатична?

Предполагам, че „най-симпатична“ не отговаря на днешната употреба на понятието. Някога под „симпатия“ са разбирали и обичан човек, любим, любима. Прекланям се пред хора от типа на Васил Левски, Петко Р. Славейков, Алберт Швайцер, Чарли Чаплин, колкото и на пръв поглед да изглеждат противоположни.

Коя личност от роман или театър?

Хамлет.

В коя страна бихте предпочитали да живеете?

Живял съм в чужбина, та твърдо отговарям: въпреки всичко – България. Иначе с готовност бих поживял на друга планета.

Кой писател предпочитате?

От световните – пристрастията ми си останаха в младостта: Чехов, Томас Ман… От българските – Йордан Радичков.

Кой живописец?

От различните години – различно: от Рафаел до Салвадор Дали. От нашите – Илия Бешков.

Кой композитор?

Най-непокътнат остана в предпочитанията ми Бетховен.

Какъв девиз бихте си избрали, ако би трябвало да имате такъв?

Не осъждай човека, преди да си го проумял и бъди великодушен, когато спрямо теб е съгрешил.

Кое е според вас шедьовърът на природата?

Човешкият мозък. /С изключение на собствения ми, разбира се/

От кое място сте запазили най-приятен спомен?

От прелестните планински рекички, в които съм ловил пъстърва.

Кое ястие обичате най-много?

Не съм придирчив в храната. Ако трябва непременно да посоча нещо: пълнени чушки с месо или с боб, шкембе-чорба, гъби, риба, хайвер.

Предпочитате ли твърдо или меко легло?

Предпочитам твърдо – не защото го обичам, а защото се боя от размекващия уют, все едно къде го срещам.

Кой чужд народ ви е симпатичен?

Унгарците – с таланта си да живеят и оцелеят в сърцето на Европа.

Напишете една от вашите мисли или цитат, смисъла на който одобрявате.

Моето мото към третата част на романа ми „Пътят на Икар“: „Че хаосът закон е на природата, а порядъкът – мечта човешка.“ Тази мечта е родила и изкуството.

20.05.1979 г.

из: Иван Сарандев „Изповеди 101 х 31“