.
Гюстав Флобер е френски писател, един от водещите представители на литературния реализъм във Франция. Известен е най-вече с първия си публикуван роман, „Мадам Бовари“ (1857), с кореспонденцията си и с грижливата си страст към своите стил и естетика.
Прочутият писател на разкази Ги дьо Мопасан е протеже на Флобер.
Флобер избягва отлично неточното, абстрактно, неопределено и неподходящо изразяване и съзнателно се въздържа от клишета.
В писмо до Жорж Санд казва, че прекарва времето си, „опитвайки да напише мелодични изречения, избягвайки съзвучия.“
Флобер вярва в принципа на намирането на „правилната дума“ и целенасочено си служи с него, като изхожда от идеята, че този принцип е ключов за постигането на качество в литературното изкуство.
Следвайки го, на Флобер се налага да работи до изтощение, и то нерядко в потискаща самота. Известни са случаи, в които, когато е бил неудовлетворен от постигнатото, му е отнемало по една седмица, за да завърши една-единствена страница.
Когато обичаш не задушавай с любовта си любимия – това е най-сигурния начин да го прогониш.
Понякога една простичка дума, един простичък израз – „Благодаря ти, че те има”, може да прикове любимия човек към нас завинаги.
Всеки човек изпитва потребността да се облегне на нещо солидно в любовта.
Високопарните думи обичайно прикриват твърде повърхностна привързаност.
Страданието ни може да придобие смисъл, когато носи облекчение за тези, които обичаме.
Единствената валута, с която мога да бъда „купен” е обичта.
Понякога щастието ни връхлита неочаквано, внезапно и залива цялото ни същество. И тогава е важно не само да оцелееш, но и да разбереш, че това е то – очакваното щастие.
Всеки може да бъде щастлив. По щастието им ще ги познаете!
И най-нещастния човек среща своето щастие. Онова щастие, бленувано в самотни нощи, търсено в най-тежки мигове на загуби, в безкрайната прегръдка на болката. Това е миг на прераждане, на пречистване. Това е мигът, когато „ослепяваме” и се изправяме и започваме отново.
Бъдещето ни безпокои, миналото ни държи. Ето защо настоящето ни убягва.
Всяка душа се измерва с мащабите на своите стремежи.
Най-доброто средство за привличането на душата към религията е търпимостта.
Загубили сме вярата си дори в порока.
Когато остарееш, навиците се превръщат в тирани.
Когато роптаеш против идиоти, рискуваш сам да се видиотиш.
Невежеството ни в областта на историята ни кара да хулим своето време. Хората винаги са постъпвали така.
Три неща са необходими на човека, за да е щастлив: да бъде глупав, да бъде себелюбив, да има добро здраве; но ако му липсва първото, останалите са безполезни.
Глупостта е желанието да правиш заключения.
Самонадеяността на човека зависи от обкръжаващата го среда.
Какво друго е равенството освен отрицание на всички свободи, на всичко възвишено в самата природа? Равенството е робство!
Целият прогрес, на който можем да се надяваме, е да направим хората малко по-малко зли.
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
Вижте още: Законната целувка никога не струва толкова, колкото откраднатата – ГИ ДЬО МОПАСАН