Животът придобива смисъл в самия процес на посрещане и преодоляване на трудностите

.

Животът придобива смисъл в самия процес на посрещане и преодоляване на трудностите. Те са пробният камък за успех и неуспех.

Проблемите предизвикват нашия разум и смелост, всъщност те ги създават. Те са стимулаторът за нашето интелектуално и духовно израстване.

Когато искаме да подпомогнем извисяването на човешкия дух, ние го предизвикваме и така стимулираме неговата способност да се справя с трудности, също както в училище целенасочено поставяме задачи на децата, с които те се занимават и преодоляват.

Ние се учим само чрез болката от противопоставянето и разрешаването на проблеми. Както е казал Бенджамин Франклин:

Нещата, които ни нараняват, ни учат.

Това е причината, поради която мъдрите хора се научават да не се плашат, а да приветстват проблемите със съпътстващата ги болка.

Повечето от нас не са толкова мъдри. Страхът от болката е научил почти всички ни в по-малка или по-голяма степен да се опитваме да избягваме трудностите.

Ние ги отлагаме с надеждата, че те ще си отидат. Ние ги игнорираме, забравяме ги, правим се, че не съществуват. Дори взимаме нарткоци, които да ни помогнат за това.

И така, унищожавайки болката в себе си, ние сякаш забравяме проблемите, които я създават. Правим опит да заобиколим причините, вместо да ги посрещнем.

Опитваме се да излезем от тях, вместо да ги преживеем.

Тенденцията да се избягват проблемите, както и емоционалното страдание, с което те са заредени, е основата на всички душевни болести.

След като това е характерно за повечето от нас, то всички ние в по-малка или по-голяма степен сме психично уязвими, а някои отиват твърде далеч в стремежа си да избягат от трудностите и страданието.

Те се опитват да намерят лесен изход, като създават свои измислени светове, в които да живеят и които нямат нищо общо с реалността. Ето едно кратко и елегантно изказване на Карл Юнг:

Неврозата винаги е заместител на необходимото страдание.

Но в крайна сметка заместителят става по-болезнен от необходимото страдание, което той е трябвало да смени. Неврозата сама по себе си се превръща в най-големия проблем.

Според правилото мнозина се опитват да избегнат и тази поредна болка, и така те натрупват невроза върху невроза. За щастие някои притежават куража да се обърнат с лице към нея и започват – обикновено с помощта на психотерапията – да се учат как да понасят нужната мъка.

Във всеки случай, когато се опитваме да избегнем тежкото усещане, което се поражда при решаването на проблемите, пропускаме и собственото си развитие.

При хронични душевни заболявания растежът замира. Без лечение човешкият дух запада.

Затова е полезно да заложим у себе си и у децата си средствата за постигане на здрав интелект и здрав дух.

Имам предвид да осъзнаем необходимостта от страданието и неговата стойност, необходимостта да се посрещат проблемите лице в лице и да се изпитва неизбежната болка.

Дисциплината е основното средство, което препоръчваме за преодоляване на житейските трудности. Това средство всъщност е особена техника на страдание, която ни помага да изпитваме болката от проблемите така, че да ги преодоляваме успешно, а междувременно да се учим и да израстваме.

Като учим себе си и децата си на дисциплина, ние откриваме как да понасяме всичко това и как да се развиваме.

Отлагането на наслаждението е процес на разпределяне на болката и удоволствието от живота така, че удоволствието да се увеличи посредством преживяването и преодоляването на болката.

Това е единственият начин да се живее правилно. Този способ за разпределяне се научава от повечето деца много рано – околото петата година.

Едно петгодишно дете например ще предпочете да вземе участие последно в някаква игра, за да може да се наслади последно. На шест години децата вече ядат глазурата на тортата накрая.

В началното училище тези ранни способности за отлагане на удоволствието се упражняват ежедневно чрез подготвянето на домашна работа.

Няма друг начин за решаване на житейските проблеми освен тяхното решаване.

Това твърдение може да ви се струва идиотски тавтологично и безпределно ясно, но все пак то още не е разбрано от по-голята част от човечеството.

Това е така, защото ние трябва да поемем отговорността за проблема, преди да го решим. Премахването на пречките не става с думи като: „Това не е мой проблем“.

Също така не можем да премахнем пречките, като се надяваме, че някой друг ще го направи, вместо нас. Аз мога да реша някой проблем само като кажа: „Това е моят проблем и от мен зависи дали ще се справя с него“.

Третото средство на дисциплината е посвещаването на истината. По принцип това би трябвало да е очевидно, защото истината е идентична с реалността. Това, което е фалшиво, е неистинско.

Колкото по-ясно виждаме реалността на живота, толкова по-добре можем да се справяме с неговите проблеми и обратното – от неясното осъзнаване на реалността нашият разсъдък се замъглява от илюзии и по този начин ставаме неспособни да определяме правилния курс и да вземаме разумни решения.

Виждането ни за реалността е като карта, която ни ориентира при преговорите за „терен“ в живота.

Най-сложното при правенето на карта е това, че ако искаме да я направим добре, трябва непрекъснато да я преразглеждаме и актуализираме. Истината се избягва, когато е болезнена.

Можем да преразгледаме нашите карти едва тогава, когато постигнем необходимата дисциплина за преодоляването на тази болка. За да го направим, трябва изцяло да се посветим на истината.

Неизменно следва да възприемаме личните си неприятности като относително маловажни и дори да ги притестваме в процеса на търсене на истината.

Психичното здраве е продължителен процес, на който човек трябва действително да се посвети, независимо от цената.

Балансирането не форма на организираност, която ни дава гъвкавост. Изключителна гъвкавост е необходима за успешно развиване във всички аспекти на живота.

Зрялото психично здраве изисква изключителна способност балансът да с разпределя разумно и деликатно между противоречиви нужди, цели, задължения, отговорности, насоки и т.н.

Същността на тази дисциплина на равновесието е „отказът“. Балансирането е част от дисциплината единствено защото актът на отказване от нещо е болезнен.

Когато преодоляваме житейските завои и трудности по пътя, ние им отдаваме част от себе си. Eдинственият начин да не отдаваш част от себе си е да се откажеш изобщо от пътешествието на живота.

Може да ви се струва странно, но повечето хора предпочитат алтернативата да спрат с пътешествията си – да застанат на разстояние, за да избягнат болката на себеотдаването.

Ако това изглежда странно, то е, защото ние не разбираме дълбочината на болката.

В своята същност отказването е най-болезненото нещо в човешкия опит… но се изисква, ако имаме желание да продължим пътуването напред.

„Изкуството да бъдеш Бог“

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Страхът от болката ни е научил да избягваме трудностите – МОРГАН СКОТ ПЕК