.

Отлагането на насладата е процес на разпределяне на болката и удоволствието от живота така, че удоволствието да се увеличи посредством преживяването и преодоляването на болката. Това е единственият начин да се живее правилно.

Винаги когато се опитваме да избегнем отговорността за собственото си поведение, ние искаме да я прехвърлим на някой друг човек, организация или обект, било то „съдбата“ или „обществото“, правителството, компанията или нашия шеф. По тази причина Ерих Фром така удачно е нарекъл студията си за нацизма и авторитарността „Бягство от свободата“. При опита си да заобиколят болката от отговорността милиарди хора на ден се опитват да избягат от свободата си.

Има много хора, които разбират необходимостта от развитие, но нямат желание да се захванат. Те искат и вярват, че е възможно да подминат дисциплината и да намерят краткия път до съвършенството. Често те се опитват да го направят, като подражават на светиците и се оттеглят в пустинята. Някои от тях вярват, че чрез такава имитация вече са станали светци и пророци, а не са в състояние за разберат, че още са деца и че трябва да започнат отначало.

Докато аз мисля, че големите митове наистина са големи, защото представят дълбоките истини за света, то митът за романтичната любов е една ужасна лъжа. Може би тази лъжа ни е необходима, за да се влюбим, оженим и да продължим рода. Но като психиатър аз всекидневно съжалявам за страшното заблуждение и страдание, което този мит насажда. Милиони хора губят огромна енергия в отчаяния си и безполезен опит да оприличат реалността на живота си на нереалността на мита.

Една свободна жена с право се пази от мъж, който при обръщенията си към нея използва думи, означаващи домашни животни. Той наистина може да я харесва само защото я асоциира с домашно животно, но не е в състояние да оцени нейната сила, независимост и самостоятелност.

На родители, които казват на децата си: „Трябва да сте ни благодарни за това, което сме направили заради вас“, винаги в значителна степен им липсва любовта. Всеки, който истински обича, познава удоволствието от любовта. Когато наистина обичаме, то постъпваме така в резултат на съзнателния си избор. Ние имаме деца, защото ги искаме, и ако сме обичащи родители, то е, защото сме го искали.

Бедните духом не вършат зло. Злото не се извършва от хора, които са несигурни в правотата си, които се съмняват в собствените си мотиви, които се тревожат да не станат предатели на себе си. Злото в този свят е дело на духовните богаташи, фарисеите на нашето съвремие, самодоволните, които се смятат за безгрешни, защото не желаят да изтърпят неудобствата на сериозното самоизследване.

Преобладаващата черта на поведението на хората, които наричам зли, е търсенето на изкупителна жертва. Тъй като в душата си те се смятат за безукорни, нахвърлят се върху всеки, който им отправи някакъв упрек. Те жертват другите, за да запазят представата за собственото си съвършенство.

Злото най-често се извършва поради стремеж към намиране на изкупителна жертва и хората, които аз определям като зли, правят това постоянно. Злото е прилагане на политическа сила – тоест, налагането на собствената воля над другите, открито или скрито, с цел да бъде избягнато духовното развитие. С други думи, злите хора нападат другите, вместо да приемат собствените си недостатъци. Духовното израстване изисква признаване на необходимостта у всеки да се издига духовно. Ако не можем да си го признаем, нямаме друг избор, освен да се опитаме да премахнем доказателствата за нашите недостатъци.

Животът придобива смисъл в самия процес на посрещане и преодоляване на трудностите. Те са пробният камък за успех и неуспех. Проблемите предизвикват нашия разум и смелост, всъщност те ги създават. Те са стимулаторът за нашето интелектуално и духовно израстване. Когато искаме да подпомогнем извисяването на човешкия дух, ние го предизвикваме и така стимулираме неговата способност да се справя с трудности, също както в училище целенасочено поставяме задачи на децата, с които те се занимават и преодоляват. Ние се учим само чрез болката от противопоставянето и разрешаването на проблеми. Както е казал Бенджамин Франклин: „Нещата, които ни нараняват, ни учат“. Това е причината, поради която мъдрите хора се научават да не се плашат, а да приветстват проблемите със съпътстващата ги болка.